Клубът на мъртвите

Руса коса? Аз или Ерик? Или блондинката с тъмните корени? Разбира се, нямаше как да видя уточнението за ръста. Кого търсеха? Вампир от мъжки пол или телепат от женски? В крайна сметка, напомних си аз, не бях единствената жена на света, която се сблъскваше с неприятности.

— Преди пет минути влезе руса жена и си купи цигари — начумерено отвърна момчето. Браво, младежо!

— Неее… тази си замина. Ние търсим онази, която дойде с вампира.

Аха, ясно, моя милост.

— Не съм виждал друга жена — каза момчето. Огледах се и забелязах огледало, монтирано срещу него, в горния ъгъл на магазина. Специално панорамно огледало, в което касиерът да наблюдава вътрешността на магазина. Той ме вижда, помислих си, много добре знае, че съм тук.

Бог да го благослови. Правеше всичко възможно да ме предпази. И аз трябваше да направя същото за него. Щеше да е чудесно, ако успеехме да отървем кожите. Но къде, по дяволите, беше Ерик?

Благослових наум спортното долнище и меките си пантофи, благодарение на които можех да се придвижвам абсолютно безшумно, и се насочих право към дървената врата е надпис „Само за служители“. Искрено се надявах да не скърца. Бандитите продължаваха да говорят с касиера, но аз престанах да се вслушвам в гласовете им и насочих цялото си внимание към вратата.

Много пъти съм се страхувала през живота си, но това, което изпитвах в момента, не можеше да се сравнява с нищо. Баща ми беше ловец, Джейсън и приятелите му — също. Присъствала съм на артилерийски обстрел в Далас и знаех много добре какво се случва, когато в тялото ти попадне куршум.

Допълзях до края на пътеката, където свършваше моето прикритие.

Надникнах предпазливо иззад рафта. Трябваше да прекося около метър и половина открито пространство, за да се добера до частичното прикритие на дългия щанд. Ако успеех да пропълзя незабелязано дотам, щях да съм добре скрита от погледите на двамата крадци.

— Идва кола — каза касиерът и двамата бандити машинално обърнаха глави към стъклените врати. Ако не бях разбрала смисъла на думите му по телепатичен път, може би щях да се поколебая твърде дълго и да изгубя ценно време. Но аз се стрелнах по линолеума толкова бързо, че сама се изненадах от собствената си пъргавост.

— Не виждам никаква кола — каза по-дребният.

— Стори ми се, че чух звънеца — каза момчето. — Онзи, който се включва след сигнал от датчика за движение в другия край на бензиностанцията.

Протегнах ръка и внимателно завъртях топката на бравата. Вратата се отвори безшумно.

— Понякога звъни и без да идва кола — продължи младежът и аз осъзнах, че се опитваше да вдига шум и да задържи вниманието им, докато се измъкна. Бог да го благослови отново!

Открехнах вратата още малко и се шмугнах през нея на четири крака. Озовах се в тесен коридор. В дъното му имаше друга врата, която най-вероятно водеше към площадката зад магазина. Беше заключена — мъдро решение от тяхна страна. На стената имаше забити няколко големи гвоздея, а на един от тях висеше дебело камуфлажно яке. Бръкнах в десния джоб и напипах ключовете на момчето. Чист късмет. Случва се понякога, дори и на мен. Стиснах ги здраво, за да не дрънчат, отключих вратата и излязох навън.

На слабо осветената площадка нямаше нищо друго, освен очукан пикап и смрадлив контейнер за смет. От пукнатините в асфалта се подаваха изсъхнали стръкчета плевели. Чух някакъв шум от лявата си страна и стреснато отскочих встрани. Оказа се голям стар енот, който бавно се заклатушка към близката горичка.

Издишах с облекчение и насочих вниманието си към връзката ключове. Оказаха се поне двайсет, за съжаление. Това момче имаше повече ключове от жълъдите в катерича хралупа. Едва ли съществуваше по-дебела връзка ключове на цялата ни зелена планета. Прехвърлих ги с треперещи пръсти и най-накрая избрах един — е гумен накрайник и щамповани върху него инициали GM. Отключих вратата на пикапа и отсреща ме лъхна силна миризма на цигари и кучета. Да, под седалката наистина имаше пушка. Заредена. Какъв късмет, че Джейсън бе привърженик на самозащитата. Той ме научи как да зареждам и да стрелям с новата му „Вепеш“.

Въпреки че вече разполагах с оръжие, продължавах да треперя от страх и изобщо не знаех дали ще ми стигне куражът да заобиколя сградата и да стигна до главния вход на магазина. Но просто се налагаше да разузная и да разбера какво е станало с Ерик. Промъкнах се зад ъгъла на сградата и се приближих до стария пикап „Тойота“, паркиран до стената. В каросерията нямаше нищо, е изключение на малко петно, което проблесна на светлината. Стиснах пушката под мишница и го докоснах с пръст.

Прясна кръв. Приз ля ми. Поех си дълбоко въздух и се взех в ръце.