Клубът на мъртвите

— Суки, преди да дойде полицията, трябва да разберем кой е изпратил тези двама психари — каза Ерик. На тяхно място здравата бих се изплашила от тона му, а те явно имаха представа на какво бе способен един разярен вампир. Ерик най-после ме заобиколи и застана до мен, така че успях да видя лицето му. Кожата му пламтеше от изгарянията, сякаш някой го бе нашибал е отровен бръшлян. Имаше късмет, че само лицето му е било голо при допира със сребърната мрежа, макар че Ерик едва ли се чувстваше късметлия.

— Ела тук — каза Ерик и насочи пронизващия си поглед към Сони.

Сони веднага слезе от подиума, върху който се намираше работното място на касиера, а другарят му го гледаше със зинала уста.

— Ти стой там — нареди му Ерик. Безцветният мъж стисна очи с всичка сила, за да не гледа към Ерик, но любопитството му надделя и той леко надигна клепачи. Това му стигаше. Ако не притежаваш свръхестествени способности, никога не поглеждай вампир в очите!

— Кой ви изпрати? — тихо попита Ерик.

— Един от „Хрътките на Ада“ — отвърна Сони с равен глас.

Ерик сепнато ме погледна.

— Член на мотоциклетната банда — предпазливо обясних аз с пълното съзнание, че имаме цивилен свидетел, който слушаше с огромно любопитство. Наоколо ми гъмжеше от чужди мисли.

— Какво ви поръчаха да направите?

— Казаха ни да чакаме на магистралата. По другите бензиностанции също има от нашите.

Бяха наели поне четирийсет главорези. Сериозно капиталовложение.

— Кого точно трябваше да чакате?

— Едър кестеняв мъж и едър рус мъж, придружавани от млада блондинка с хубави цици.

Ръката на Ерик направи толкова бързо движение, че дори не успях да го забележа. Нямаше и да разбера, че е помръднал, ако не бях видяла кръвта по лицето на Сони.

— Говориш за бъдещата ми любовница, така че внимавай какво приказваш. Защо ни търсехте?

— От нас се искаше да ви заловим и да ви върнем в Джаксън.

— Защо?

— „Хрътките на Ада“ подозираха, че може да имате нещо общо с изчезването на Джери Фалкън. Искаха да ви поразпитат по този въпрос. Наблюдавали са някаква жилищна кооперация, видели са ви да излизате с бял „Линкълн“ и са ви проследили донякъде. Тъмнокосият не беше с вас, но блондинката отговаряше на описанието, така че ние се включихме в преследването.

— Вампирите от Джаксън знаят ли нещо за този план?

— Не. Хрътките решиха, че това е тяхна грижа. Вампирите си имат свои проблеми покрай избягалия затворник. Така че едното доведе до другото и наеха нас да им помогнем.

— Какви са тези двамата? — попита ме Ерик.

Затворих очи и концентрирах мисълта си.

— Никакви — казах. — Абсолютно никакви. — Не бяха свръхсъщества, не бяха и върколаци. Просто никакви. Според мен не можеха да се нарекат и хора, но все още никой не ме е назначил за Господ.

— Трябва да изчезваме оттук — каза Ерик.

Съгласих се на драго сърце. Само това ми липсваше, да прекарам нощта в полицията. За Ерик пък и дума не можеше да става. Най-близката затворническа килия, пригодена за вампири, се намираше чак в Шривпорт. По дяволите, полицейското управление в Бон Темпс едва отскоро разполагаше с инвалидна количка.

Ерик се вгледа в очите на Сони.

— Не сме били тук — каза. — Нито аз, нито дамата.

— Само момчето — съгласи се Сони.

Другият бандит отново стисна очи, но Ерик духна в лицето му и онзи — точно както би постъпило куче — се ококори и запристъпва назад. Ерик го омагьоса за секунда и повтори процедурата.

После се обърна към касиера и му подаде пушката.

— Това е твое, ако не се лъжа.

— Благодаря — отвърна момчето и насочи дулото към крадците. — Не сте били тук — изрече дрезгаво той, без да поглежда към Ерик. — Няма да кажа нищо на полицията.

Ерик остави четиридесет долара на тезгяха.

— За горивото — обясни той. — Суки, да се омитаме.

— „Линкълн“ е голяма дупка в багажника ще привлича внимание — извика момчето след нас.

— Прав е — вече закопчавах колана си, а Ерик набираше скорост по магистралата, когато чухме воя на приближаващи се сирени.

— Трябваше да взема пикапа — каза той. Изглеждаше доволен от успешната развръзка на приключението ни.

— Как е лицето ти?

— Оправя се.

Раните му вече не изглеждаха толкова възпалени.

— Какво се случи? — попитах аз със съзнанието, че засягам деликатна тема.

Той ми хвърли бърз поглед и отново насочи вниманието си към пътя. Спазваше стриктно ограничението за скоростта, за да не будим подозрение у полицейските коли, които се движеха в обратна посока към бензиностанцията.

— Докато ти задоволяваше човешките си потребности в тоалетната — каза той, — аз напълних резервоара. Закачих обратно маркуча и точно преди да вляза в магазина, тези двамата излязоха от пикапа си и просто метнаха мрежата върху мен. Беше много унизително, че успяха да го направят. Двама глупаци със сребърна мрежа.

— Сигурно точно в този момент си мислил за нещо друго.

— Да — лаконично отвърна той.

— И после какво се случи? — попитах аз, след като стана ясно, че той няма да продължи сам.

— По-едрият ме удари с приклада на пушката си. Отне ми известно време да се съвзема — каза Ерик.

— Видях кръвта.

Той опипа тила си.