Клубът на мъртвите

Усетих присъствието на много хора и отворих очи. Бяха светнали лампите. Намираха се в моята къща. Между стените на моя дом. От това ми се гадеше повече, отколкото от удара в челюстта ми. Незнайно защо бях очаквала да видя Сам или Арлийн, или Джейсън.

В моята всекидневна имаше петима непознати мъже — ако мозъкът ми функционираше правилно и все още можех да броя. Но преди да формулирам каквато и да било друга мисъл, един от мъжете — който впрочем носеше кожен елек — ме удари с юмрук в стомаха.

Нямах достатъчно въздух, за да пищя.

Двамата мъже, които ме държаха, отново ме вдигнаха на крака.

— Къде е той?

— Кой? — точно в този момент наистина не можех да се сетя кого биха могли да търсят. И, разбира се, той ме удари отново. Прекарах една ужасна минута, в която исках да повърна, но нямах нужния въздух, за да го направя. Задушавах се.

Най-накрая успях да си поема въздух. Дълбока глътка, болезнена и шумна, но истинско блаженство.

Върколакът, който провеждаше разпита — със светла коса, обръсната почти до скалпа, и е противна козя брадичка — ме зашлеви през лицето е всичка сила. Главата ми се разтресе като автомобил с повредени амортисьори.

— Къде е вампирът, кучко? — попита върколакът и отново замахна с юмрук.

Не можех повече да търпя това. Реших да ускоря нещата. Вдигнах крака във въздуха и докато онези двамата ме стискаха здраво за ръцете, ритнах върколака пред мен е всичка сила. Ако не носех пантофи, ударът щеше да е по-ефикасен. Чифт кубинки биха ми свършили чудесна работа. Но господин Козя Брадичка все пак залитна назад и когато отново тръгна към мен, видях смъртта си в очите му.

Точно преди да стъпя на пода отново замахнах с крака и мъжете от двете ми страни напълно изгубиха равновесие. Олюляха се, но отчаяните им опити да останат прави се оказаха напразни. Всички се срутихме на земята, повличайки и побойника със себе си.

Не много добра развръзка, признавам, но все пак по-добре, отколкото да чакаш да те ударят.

Приземих се по очи, тъй като нямах контрол над ръцете си. Докато падахме, единият от мъжете ме пусна и с помощта на свободната си ръка аз успях да се отскубна от другия.

Почти бях скочила на крака, когато върколакът — доста по-бърз от хората — ме докопа за косата. Намота я около ръката си, за да ме държи по-здраво, и отново ме халоса с юмрук по лицето. Другите присъстващи наемници се скупчиха около нас — или да помогнат на падналите, или просто да погледат как ме пребиват.

Същинската част на всеки бой приключва за няколко минути, защото участниците се изморяват бързо. Денят ми бе много дълъг и аз бях готова да се предам пред съкрушителните преимущества на противниците ми. Но все пак събрах малкото си останала гордост и атакувах най-близкия мъж — или по-точно свиня в човешки облик, с мазна тъмна коса и разплуто шкембе. Забих нокти в лицето му с всички сили. Докато все още имах сили.

Върколакът стовари коляното си в стомаха ми. Аз пищях, човекът свиня викаше другарите си на помощ и точно в този момент входната врата се отвори и вътре нахълта Ерик, облян в кръв. Веднага след него се появи Бил.

Изглеждаха обезумели от гняв.

Видях със собствените си очи на какво е способен един разярен вампир. Тоест двама.

Секунда по-късно се уверих, че помощта ми е излишна, затова помолих Богинята на Безразсъдно Смелите Девойки да ме извини и затворих очи.

Две минути по-късно всичките ми неканени гости бяха мъртви.

— Суки? Суки? — гласът на Ерик звучеше дрезгаво. — Мислиш ли, че трябва да я заведем в болница? — обърна се той към Бил.

Хладни пръсти докоснаха китката и шията ми. Исках да обясня, че поне този път съм в съзнание, но нямах сили, пък и не ми се мърдаше от пода.

— Пулсът й е стабилен — съобщи Бил. — Ще я обърна по гръб.

— Жива ли е?

— Да.

Гласът на Ерик прозвуча съвсем близо до ухото ми.

— Кръвта нейна ли е?

— Да, част от нея.

Той въздъхна дълбоко, на пресекулки.

— Нейната е различна.

— Да — хладно отвърна Бил. — Но ти, разбира се, вече си преял.

— Да, отдавна не бях пил истинска кръв в такова количество — каза Ерик. Все едно чувах брат ми Джейсън да казва, че отдавна не е ял къпинов пай до пръсване.

Бил пъхна ръцете си под мен.

— Аз също. Трябва да ги изнесем на двора — небрежно каза той — и да почистим къщата на Суки.

— Разбира се.