Клубът на мъртвите

Може би точно това ме притесняваше в цялата тази случка. След като забих кола в тялото й, имаше един момент — проблясък, частица от секундата, — в който си помислих: „Ето това заслужаваш, кучко!“. И изпитах истинско удоволствие.

Няколко часа по-късно осъзнах, че е следобед, и то понеделник. Обадих се на мобилния телефон на Джейсън и той дойде да ми донесе пощата. Когато отворих входната врата, той мълча цяла минута, докато внимателно ме оглеждаше от глава до пети.

— Ако той ти е причинил това, подострям дръжката на метлата, грабвам фенерчето и отивам у тях. Още сега! — каза той.

— Не, не е той.

— А виновникът… какво се случи с него?

— Не ти трябва да знаеш подробности.

— Добре, поне едно нещо е свършил както трябва този твой вампир.

— Повече няма да се виждам с него.

— Аха, това съм го чувал и друг път.

Уместна забележка.

— Поне известно време — добавих твърдо.

— Сам Мерлот каза, че си заминала някъде с Алсид Ерво.

— Не е трябвало да ти казва.

— По дяволите, аз съм ти брат. Трябва да знам с кого се мотаеш.

— Това е служебно познанство — казах аз и се усмихнах накриво.

— Увличаш се от геодезия?

— Познаваш Алсид?

— Всеки го познава, поне по име. Семейство Ерво са добре известни. Корави мъже. Добри работодатели. Богати.

— Много е свестен.

— Ще идва ли пак насам? Бих искал да се запозная с него. Нямам намерение да асфалтирам общинските пътища до края на живота си.

Виж ти, Джейсън имал планове за живота си.

— Ако го видя пак, ще ти се обадя. Не знам дали ще е скоро, но ако реши да намине насам, ще те уведомя веднага.

— Чудесно — Джейсън се огледа наоколо. — Къде е килимът?

Забелязах петно от кръв на дивана — точно там, където се беше облягал Ерик. Веднага седнах така, че да го прикрия с краката си.

— Килимът? Разлях малко доматен сос върху него. Ядох тук спагети, докато гледах телевизия.

— И ти го занесе на химическо чистене?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Нямах представа дали вампирите са го занесли на химическо, или просто са го изгорили.

— Да — отвърнах с известно колебание. — Обаче казаха, че може и да не успеят да почистят петното.

— Новата настилка изглежда страхотно.

Ченето ми увисна.

— Какво?

Той ме погледна така, сякаш имах умствени отклонения.

— Новата настилка. На алеята ти. Свършили са чудесна работа, изравнена е идеално. Няма нито една дупка.

Веднага забравих за кървавото петно, скочих от дивана, доколкото ми позволяваха силите, и надникнах през прозореца. Не само пътят беше оправен. Пред къщата ми имаше нова зона за паркиране, опасана с ниска декоративна ограда и покрита с най-скъпия чакъл, от онзи, който образуваше идеално сцепление и не се разнасяше встрани от желания участък. Пресметнах колко е струвало всичко това и покрих устата си с длан.

— Цялата алея ли е застлана така? Чак до пътя? — едва чуто попитах аз.

— Да. Видях бригадата от „Бърджис&синове“, когато идвах насам — бавно изрече той. — Ти нямаше ли уговорка с тях?

Поклатих глава отрицателно.

— По дяволите, сигурно са сбъркали адреса! — сприхавият Джейсън почервеня от яд. — Ще се обадя на Ранди Бърджис и ще го натикам в миша дупка. Да не си посмяла да плащаш сметката! Това сигурно е квитанцията. Намерих я залепена на вратата — Джейсън измъкна от джоба на якето си навита на руло бележка.

Разгънах жълтия лист хартия и прочетох надрасканото на ръка съобщение:

„Суки, господин Нортман каза да не чукаме на вратата ти. Оставям ти телефонния си номер. Ако има някакъв проблем, просто ми звънни.

Ранди“

— Платено е — казах аз и Джейсън се поуспокои.

— Гаджето ти? Бившето?

Сетих се как крещях на Ерик относно автомобилната алея.

— Не — отвърнах. — Някой друг — искаше ми се не Ерик, а Бил да се бе сетил за това.

— Много популярна си станала напоследък — отбеляза Джейсън. Очаквах да започне да ме осъжда, но явно съзнаваше, че би било неуместно точно от неговата уста.

— Не, не съм — отрязах го аз.

Той ме изгледа доста продължително, но аз смело издържах на погледа му.

— Добре — бавно каза той. — Значи някой ти дължи услуга, и то огромна.

— Това е по-близо до истината — съгласих се аз и на свой ред се зачудих дали всъщност говорех истината. — Благодаря ти, че ми донесе пощата, братко мой, но сега трябва да се завлека обратно в леглото.

— Няма проблем. Искаш ли да те закарам до болницата?

Поклатих глава. Нямах желание да вися в чакалня.

— Добре. Обади ми се, ако имаш нужда да ти напазарувам храна.

— Благодаря — повторих аз, този път с по-голямо удоволствие. — Ти си страхотен брат — за изненада и на двама ни, аз се надигнах на пръсти и го целунах по бузата. Той ме прегърна непохватно, а аз положих усилие да остана усмихната, вместо да се намръщя от болка.