Клубът на мъртвите

— Просто постой с мен за компания няколко минути — предложих аз от немай-къде. Всъщност не бих отказала помощ да вляза във ваната, а после и да изляза от нея, но знаех, че Пам щеше се обиди, ако я помолех за нещо толкова лично. В крайна сметка, тя бе вампир, а аз — човек…

Пам се настани на креслото срещу дивана.

— Ерик разправя, че можеш да стреляш с пушка — каза тя. — Ще ме научиш ли?

— С най-голямо удоволствие, само да оздравея.

— Наистина ли уби Лорена?

Очевидно уроците по стрелба с пушка бяха по-важни от смъртта на Лорена.

— Да. Обаче тя щеше да ме убие.

— Как го направи?

— Носех кола, с който ме бяха проболи.

Тогава Пам пожела да чуе цялата история и да узнае как съм се чувствала, тъй като аз бях единствената от всичките й познати, оцеляла след пробождане е кол. След това започна да ме разпитва как точно съм убила Лорена и така неусетно се върнахме към „любимата“ ми тема.

— Не ми се говори за това — признах аз.

— Защо? — полюбопитства Пам. — Нали каза, че се е опитвала да те убие?

— Да.

— А ако беше успяла, щеше да измъчва Бил още повече, докато успее да го пречупи, и, в крайна сметка, твоята смърт щеше да се окаже напразна.

Пам разсъждаваше доста логично и аз се постарах да възприема постъпката си като необходима мярка, а не като проява на жестокост.

— Бил и Ерик ще дойдат всеки момент — отбеляза Пам, след като погледна часовника си.

— Защо не ми каза по-рано? — възкликнах аз и с мъка се изправих на крака.

— За да се срешеш и да си измиеш зъбите? — подсмихна се саркастично Пам. — Затова значи Ерик е решил, че ще имаш нужда от помощта ми.

— Мисля, че ще успея да се справя и сама с тоалета си, а ти, ако не възразяваш, можеш да стоплиш малко кръв в микровълновата — включително и за теб, разбира се. Извинявай, проявих се като лоша домакиня.

Пам ме изгледа скептично, но повлече крака към кухнята без възражения. Наострих уши, за да се уверя, че умее да ползва микровълнова печка, и чух успокоителното пиукане на бутоните.

Бавно и търпеливо измих лицето и зъбите си на мивката в банята, сресах косата си и нахлузих розова копринена пижама с халат и пантофи в същия цвят. Жалко, че нямах сили да се облека в нормални дрехи, но просто не бях в състояние да се занимавам с бельо, чорапи и обувки.

Нямаше смисъл да слагам грим върху синините си. Не бих могла да ги прикрия по никакъв начин. Дори се зачудих на себе си защо изобщо ми трябваше да ставам от дивана и да се подлагам на това мъчение. Погледнах се в огледалото и мислено се нахоках, че съм такава идиотка — да се контя специално за тяхното пристигане. На фона на цялото ми страдание (душевно и физическо) поведението ми беше смешно. Съжалих, че се поддадох на вътрешния си порив, но повече съжалявах за това, че Пам стана свидетел на моята слабост.

Първият ми посетител от мъжки пол се оказа Буба. Наконтен от глава до пети. Джаксънските вампири определено бяха останали доволни от концерта на Буба. Носеше тесен червен костюм, тип гащеризон, обшит с кристали (един младеж от свитата на Ръсел имаше подобен), в допълнение с широк колан и ботуши. Буба изглеждаше великолепно.

Но нещо го тревожеше. Гледаше някак виновно.

— Мис Суки, съжалявам, че те изгубих снощи — направо каза той и профуча покрай Пам, която изглеждаше изненадана. — Виждам, че снощи ти се е случило нещо ужасно, а аз не бях тук, за да го предотвратя, както ми нареди Ерик. Прекарах чудесно в Джаксън, онази компания знае как да се забавлява.

Тогава ме връхлетя една мисъл — ослепително проста мисъл. Ако бях герой в комикс, тя щеше да изглежда като светкавица над главата ми.

— Ти ме пазеше всяка нощ — казах аз с възможно най-спокоен тон. Полагах огромно усилие да прикрия вълнението си. — Нали?

— Да, мис, точно както ми поръча мистър Ерик — Буба изпъна рамене и ме погледна изпод перчема, старателно оформен с гел в добре познатия стил. Момчетата от имението на Ръсел добре се бяха потрудили върху него.

— Значи си бил наблизо и в нощта, когато се прибрахме от клуба? Първата нощ?

— И още как, мис Суки!

— Видя ли някого около апартамента? Освен нас.

— О, да, видях! — Буба щеше да се пръсне от гордост.

Опа! Пробив в разследването!

— Мъж? В кожени дрехи?

Той ме погледна изненадано.

— Да, мис. Същият нахалник, който ти досаждаше в бара. Видях го, когато охраната го изхвърли през задния вход. Някои от другарите му го последваха и започнаха да разправят какво се е случило. И така разбрах, че те е наранил. Мистър Ерик ми забрани да се доближавам до него или до теб на публични места, затова стоях настрана. Но ви проследих до апартамента. Качих се в пикапа ви. Изобщо не забелязахте, че съм в каросерията, нали?

— Не, определено не знаехме, че си в каросерията. Много хитро си го измислил. А я ми кажи… когато по-късно видя този върколак… той какво правеше?

— Когато стигнах до етажа, той тъкмо отваряше вратата и аз се шмугнах след него. Хванах този бандит тъкмо навреме.

— Какво му направи? — усмихнах се аз на Буба.