Читаем Клубът на мъртвите полностью

Ами хубаво. Вече мога да се прекръстя на Желязната лейди.

Алсид очевидно бе забелязал смутеното изражение на лицето ми.

— Ей, аз съм върколак — каза той и сви рамене. — Бих го направил, ако се налага. Особено в определена лунна фаза.

— Тоест, не е изключено да го е направил някой негов събрат от глутницата — по неизвестни за нас причини — и да е решил да хвърли вината върху теб? — Още един възможен сценарий.

— Съмнявам се. Друг върколак би… хм, как да кажа… тялото би изглеждало по различен начин — каза Алсид с джентълменска деликатност. Имаше предвид, че тялото щеше да е наръфано и почти оглозгано. — Освен това смятам, че щях да надуша миризмата на друг върколак по трупа. Не че съм си навирал носа в него.

Въображението ни се изчерпа. Макар че ако имах запис на разговора ни и го бях прослушала малко по-късно, лесно щях да се сетя за още един възможен извършител.

Алсид каза, че трябва да се прибира в Шривпорт и аз отместих краката си. Той се изправи, но после коленичи до дивана, за да се сбогуваме. Казах задължителните любезности: колко мило от негова страна да ми предложи подслон в дома си, колко ми е харесала сестра му, колко забавно ми е било да скрием заедно труп. Не, нищо такова не казах всъщност, но ми мина през ум — все пак баба сериозно наблягаше на вежливостта при възпитанието ми.

— Радвам се, че се запознах с теб — каза той. Намираше се по-близо до мен, отколкото предполагах, и ме целуна набързо по устните за довиждане. После отново се наведе за по-дълго довиждане. Устните му бяха толкова топли, а секунда по-късно установих, че езикът му е още по-топъл. Завъртя леко глава на една страна, за да се намести под по-удобен ъгъл, и отново се залови със сбогуването. Дясната му ръка се рееше над мен и търсеше здраво място, където да кацне. Накрая се разположи върху моята ръка. Божичко, какво прекрасно усещане. Но само устата ми и долната част на таза ми се чувстваха добре. Всичко останало ме болеше. Ръката му се плъзна — някак въпросително — към гърдите ми и аз рязко поех въздух.

— О, боже! Причиних ти болка! — изстена той. Устните му изглеждаха пухкави и червени след дългата целувка, а очите му грееха.

Почувствах се длъжна да се извиня.

— Просто съм много натъртена — казах.

— Какво са ти сторили? — попита той. — Очевидно не си се отървала с няколко шамара.

Милият, сигурно смяташе, че подутото ми лице е най-сериозният ми проблем.

— Де да беше така — отвърнах аз и се опитах да се усмихна.

Алсид изглеждаше потресен.

— А аз съм тръгнал да те опипвам.

— Е, и аз не съм тръгнала да те отблъсквам — меко отвърнах. За да го отблъсна, трябваше да се напрегна, а аз нямах сили дори за това. Нито пък казах: „Ама моля ви се, господине, как смеете да ми се нахвърляте така!“.

Върху лицето на Алсид се изписа леко смущение.

— Скоро пак ще намина — обеща той. — Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — прерови джоба си, измъкна визитна картичка и я остави на масичката до дивана. — Това е служебният ми телефон, а отзад ще напиша мобилния и домашния. Дай ми твоите.

Послушно издекламирах номерата и той си ги записа — без майтап! — в малко черно тефтерче. За жалост, нямах сили да се пошегувам.

Когато си тръгна, къщата изведнъж ми се стори ужасно пуста. Алсид беше толкова едър и толкова енергичен — и толкова жив, — че присъствието му с лекота запълваше огромни пространства.

Днес ми бе ден за въздишки.



Арлийн срещнала Джейсън в „Мерлот“ и след разговора си е него дойде да ме види към пет и половина. Огледа ме, направи физиономия, с която сякаш ми казваше, че ще запази всичките си коментари за себе си, и ми приготви разтворима супа. Изчаках я да изстине и я изядох бавно и внимателно, след което се почувствах малко по-добре. Арлийн пъхна чинията в миялната машина и ме попита дали имам нужда от нещо друго. Децата й сигурно я чакаха да се прибере, затова отговорих, че всичко е наред. Посещението й ми се отрази добре, а докато я гледах как се старае да мълчи, за да не изтърси нещо необмислено, се почувствах още по-добре.

Колкото до физическото ми състояние — усещах тялото си все по-схванато. Насилих се да стана и да се поразходя, но тъй като синините ми ставаха все по-отчетливи, а къщата — все по-студена, настроението ми се смачка окончателно. Именно в такива моменти усещаш колко ужасно е да живееш сам — когато си болен или тъжен, а си нямаш другарче за утеха.

И ако не внимаваш, много лесно можеш да пропаднеш в дупката на самосъжалението.

За моя изненада, Пам беше първият вампир, който се появи след залез-слънце. Тази вечер носеше черна рокля с шлейф — сигурен признак, че ще бъде на смяна в бар „Вамптазия“. Пам обикновено избягваше черния цвят, падаше си по пастелни тонове.

— Ерик каза, че може да имаш нужда от женска помощ — припряно каза тя и взе да подръпва копринените си ръкави. — Честно казано, нямам представа защо точно аз трябва да съм ти камериерка. Наистина ли имаш нужда от помощ, или Ерик просто ти се подмазва, за да му свършиш услуга? Харесвам те много, но, в крайна сметка, аз съм вампир, а ти — човек.

Милата Пам, каква душичка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Север и Юг
Север и Юг

Выросшая в зажиточной семье Маргарет вела комфортную жизнь привилегированного класса. Но когда ее отец перевез семью на север, ей пришлось приспосабливаться к жизни в Милтоне — городе, переживающем промышленную революцию.Маргарет ненавидит новых «хозяев жизни», а владелец хлопковой фабрики Джон Торнтон становится для нее настоящим олицетворением зла. Маргарет дает понять этому «вульгарному выскочке», что ему лучше держаться от нее на расстоянии. Джона же неудержимо влечет к Маргарет, да и она со временем чувствует все возрастающую симпатию к нему…Роман официально в России никогда не переводился и не издавался. Этот перевод выполнен переводчиком Валентиной Григорьевой, редакторами Helmi Saari (Елена Первушина) и mieleом и представлен на сайте A'propos… (http://www.apropospage.ru/).

Софья Валерьевна Ролдугина , Элизабет Гаскелл

Драматургия / Проза / Классическая проза / Славянское фэнтези / Зарубежная драматургия
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза