Клубът на мъртвите

Ами хубаво. Вече мога да се прекръстя на Желязната лейди.

Алсид очевидно бе забелязал смутеното изражение на лицето ми.

— Ей, аз съм върколак — каза той и сви рамене. — Бих го направил, ако се налага. Особено в определена лунна фаза.

— Тоест, не е изключено да го е направил някой негов събрат от глутницата — по неизвестни за нас причини — и да е решил да хвърли вината върху теб? — Още един възможен сценарий.

— Съмнявам се. Друг върколак би… хм, как да кажа… тялото би изглеждало по различен начин — каза Алсид с джентълменска деликатност. Имаше предвид, че тялото щеше да е наръфано и почти оглозгано. — Освен това смятам, че щях да надуша миризмата на друг върколак по трупа. Не че съм си навирал носа в него.

Въображението ни се изчерпа. Макар че ако имах запис на разговора ни и го бях прослушала малко по-късно, лесно щях да се сетя за още един възможен извършител.

Алсид каза, че трябва да се прибира в Шривпорт и аз отместих краката си. Той се изправи, но после коленичи до дивана, за да се сбогуваме. Казах задължителните любезности: колко мило от негова страна да ми предложи подслон в дома си, колко ми е харесала сестра му, колко забавно ми е било да скрием заедно труп. Не, нищо такова не казах всъщност, но ми мина през ум — все пак баба сериозно наблягаше на вежливостта при възпитанието ми.

— Радвам се, че се запознах с теб — каза той. Намираше се по-близо до мен, отколкото предполагах, и ме целуна набързо по устните за довиждане. После отново се наведе за по-дълго довиждане. Устните му бяха толкова топли, а секунда по-късно установих, че езикът му е още по-топъл. Завъртя леко глава на една страна, за да се намести под по-удобен ъгъл, и отново се залови със сбогуването. Дясната му ръка се рееше над мен и търсеше здраво място, където да кацне. Накрая се разположи върху моята ръка. Божичко, какво прекрасно усещане. Но само устата ми и долната част на таза ми се чувстваха добре. Всичко останало ме болеше. Ръката му се плъзна — някак въпросително — към гърдите ми и аз рязко поех въздух.

— О, боже! Причиних ти болка! — изстена той. Устните му изглеждаха пухкави и червени след дългата целувка, а очите му грееха.

Почувствах се длъжна да се извиня.

— Просто съм много натъртена — казах.

— Какво са ти сторили? — попита той. — Очевидно не си се отървала с няколко шамара.

Милият, сигурно смяташе, че подутото ми лице е най-сериозният ми проблем.

— Де да беше така — отвърнах аз и се опитах да се усмихна.

Алсид изглеждаше потресен.

— А аз съм тръгнал да те опипвам.

— Е, и аз не съм тръгнала да те отблъсквам — меко отвърнах. За да го отблъсна, трябваше да се напрегна, а аз нямах сили дори за това. Нито пък казах: „Ама моля ви се, господине, как смеете да ми се нахвърляте така!“.

Върху лицето на Алсид се изписа леко смущение.

— Скоро пак ще намина — обеща той. — Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — прерови джоба си, измъкна визитна картичка и я остави на масичката до дивана. — Това е служебният ми телефон, а отзад ще напиша мобилния и домашния. Дай ми твоите.

Послушно издекламирах номерата и той си ги записа — без майтап! — в малко черно тефтерче. За жалост, нямах сили да се пошегувам.

Когато си тръгна, къщата изведнъж ми се стори ужасно пуста. Алсид беше толкова едър и толкова енергичен — и толкова жив, — че присъствието му с лекота запълваше огромни пространства.

Днес ми бе ден за въздишки.

Арлийн срещнала Джейсън в „Мерлот“ и след разговора си е него дойде да ме види към пет и половина. Огледа ме, направи физиономия, с която сякаш ми казваше, че ще запази всичките си коментари за себе си, и ми приготви разтворима супа. Изчаках я да изстине и я изядох бавно и внимателно, след което се почувствах малко по-добре. Арлийн пъхна чинията в миялната машина и ме попита дали имам нужда от нещо друго. Децата й сигурно я чакаха да се прибере, затова отговорих, че всичко е наред. Посещението й ми се отрази добре, а докато я гледах как се старае да мълчи, за да не изтърси нещо необмислено, се почувствах още по-добре.

Колкото до физическото ми състояние — усещах тялото си все по-схванато. Насилих се да стана и да се поразходя, но тъй като синините ми ставаха все по-отчетливи, а къщата — все по-студена, настроението ми се смачка окончателно. Именно в такива моменти усещаш колко ужасно е да живееш сам — когато си болен или тъжен, а си нямаш другарче за утеха.

И ако не внимаваш, много лесно можеш да пропаднеш в дупката на самосъжалението.

За моя изненада, Пам беше първият вампир, който се появи след залез-слънце. Тази вечер носеше черна рокля с шлейф — сигурен признак, че ще бъде на смяна в бар „Вамптазия“. Пам обикновено избягваше черния цвят, падаше си по пастелни тонове.

— Ерик каза, че може да имаш нужда от женска помощ — припряно каза тя и взе да подръпва копринените си ръкави. — Честно казано, нямам представа защо точно аз трябва да съм ти камериерка. Наистина ли имаш нужда от помощ, или Ерик просто ти се подмазва, за да му свършиш услуга? Харесвам те много, но, в крайна сметка, аз съм вампир, а ти — човек.

Милата Пам, каква душичка.