Клубът на мъртвите

— Връщай се в леглото, сестричке — каза той и внимателно затвори вратата след себе си. Забелязах, че остана на верандата в продължение на цяла минута, за да се наслади на първокачествения чакъл в двора ми. После поклати глава и се качи в пикапа си — безупречно чист, както винаги, изрисуван с ярки пламъци в розово и синьо върху катраненочерен фон.

Погледах малко телевизия. Опитах се да хапна, но лицето ме болеше твърде много, когато дъвчех. Имах късмет, че открих малко сладолед във фризера.

Към три часа следобед пред къщата спря огромен пикап. Отвътре излезе Алсид с куфара ми в ръка. Почука съвсем тихо. Сигурно щеше да се чувства по-добре, ако не му бях отворила, но, в крайна сметка, никой не ми плащаше да улеснявам живота на Алсид, затова отворих вратата.

— О… Исусе Христе! — възкликна той, но не непочтително, и ме огледа от глава до пети.

— Влизай — казах. Едва движех челюстите си от болка. Помнех обещанието си към Джейсън за среща с Ерво, но двамата с Алсид първо трябваше да си поговорим насаме.

Той прекрачи прага, без да отделя поглед от мен. После поклати глава, отнесе куфара в спалнята ми, приготви ми голяма чаша чай с лед, сложи вътре сламка и я сервира на масичката до дивана. Очите ми се напълниха със сълзи. Не всеки би се сетил, че от гореща напитка подутото ми лице щеше да ме заболи още повече.

— Разкажи ми какво се случи, миличка — каза той и се настани на дивана до мен. — Ето, вдигни си краката и се облегни удобно — той ми помогна да се завъртя, намести краката ми в скута си, а зад гърба ми натрупа възглавници.

Действително се почувствах удобно и точно в това положение смятах да прекарам следващите няколко дни.

Разказах му всичко.

— Значи смяташ, че те ще дойдат да ме издирват в Шривпорт? — попита той. В тона му, въпреки очакванията ми, не долових и следа от упрек към мен за неприятностите, в които го забърках.

Поклатих глава безпомощно.

— Просто не знам. Ще ми се да знаехме какво точно се е случило. Така бихме могли да свалим подозренията им от нас.

— Върколаците са изключително верни същества — каза Алсид.

Улових ръката му.

— Знам.

Зелените му очи не се откъсваха от моите.

— Деби поиска от мен да те убия — каза той.

За миг се смразих чак до мозъка на костите си.

— Ти какво й отговори? — попитах аз през стиснати устни.

— Казах й да си го начука… извини ме за израза.

— И как се чувстваш в момента?

— Вцепенен. Не е ли глупаво? Но я изтръгвам до корен от сърцето си. Казах ти, че ще го направя. Налагаше се. Това е като пристрастяване към наркотик. Тя е ужасна.

Спомних си за Лорена.

— Понякога — казах аз и гласът ми прозвуча тъжно дори в собствените ми уши — кучката побеждава. — Лорена продължаваше да живее между мен и Бил. А споменаването на Деби ме накара да се сетя за още нещо. — Ей, когато се карахте, ти й каза, че съм била добра в леглото!

Алсид се почувства ужасно неловко и бузите му пламнаха.

— Срамувам се от това. Знаех, че тя си прекарва добре с годеника си; непрекъснато се хвалеше. И аз… злоупотребих с името ти в пристъп на гняв. Прости ми.

Разбирах го, макар че постъпката му не ми харесваше. Вдигнах вежди, за да му стане ясно, че това извинение не ми е достатъчно.

— Добре де, проявих низост. Поднасям ти двойно извинение и обещавам, че никога няма да се повтори.

Кимнах. Това ми звучеше доста по-приемливо.

— Съжалявам, че така припряно ви изгоних от апартамента, но не исках тя да ви вижда тримата заедно, от гледна точка на изводите, които можеше да си направи. Помислих си, че ако те види в компанията на двама вампири, а после до нея случайно достигне слухът за избягалия затворник от имението на Ръсел, веднага ще нареди пъзела. А тя е просто непредсказуема, когато се ядоса. Като нищо можеше да се обади и на Ръсел.

— Толкова по въпроса за верността между върколаците.

— Тя е свръхсъщество, не е върколак — веднага ме поправи Алсид и потвърди едно мое подозрение. Започвах да мисля, че Алсид би могъл да намери пълното щастие единствено с друг върколак. Въздъхнах; съвсем тихичко, разбира се. В крайна сметка, можеше и да греша.

— Да оставим Деби настрана — махнах с ръка аз и пропъдих Деби от разговора ни. — Някой е убил Джери Фалкън и го е пъхнал в гардероба ти. Това стовари върху мен — и теб — повече неприятности, отколкото първоначалната мисия за издирването на Бил. Кой би могъл да извърши това? Със сигурност трябва да е бил много злобен.

— Или много глупав — равнодушно отбеляза Алсид.

— Знам, че не е Бил, той беше пленник. И мога да се закълна, че Ерик говореше истината, когато каза, че не го е извършил той — поколебах се, но се налагаше да върна онова име в разговора. — Ами Деби? Тя е… — прехапах език, преди да кажа „абсолютна кучка“, защото само Алсид имаше право да я нарича така. — Тя много се разгневи, когато те видя с друга жена — деликатно казах аз. — Може би е решила да напъха Джери Фалкън в гардероба ти, за да ти навлече неприятности?

— Деби е подла и умее да навлича неприятности, но не е убийца — каза Алсид. — Не притежава нужната смелост. За това трябват решителност и желязно самообладание.