Клубът на мъртвите

— Току-що убихте цяла тълпа мъже, които очевидно изобщо не ме харесваха — намесих се аз с огромно усилие. Чувствах се изморена от разправиите им точно над главата ми, макар че научих интересни неща. Измъчваше ме ужасна болка, а във всекидневната ми се въргаляха трупове. Бих приветствала решаването и на двата проблема.

— Бил, как се придвижи дотук? — изхриптях аз.

— С моята кола. Сключих сделка с Ръсел, защото не исках да се озъртам през рамо до края на съществуването си. Ръсел кипеше от гняв, когато му се обадих. Струпаха му се доста неща наведнъж — моето бягство, изчезването на Лорена; освен това върколаците, които работят за него, отказали да се подчинят на заповедите му и застрашили бизнес отношенията, които Ръсел поддържал е Алсид и баща му.

— А кое го ядоса най-много? — попита Ерик.

— Лорена — задето позволи да избягам.

Двамата прихнаха да се смеят. Ох, тези вампири.

Големи са шегаджии.

— Ръсел се съгласи да ми върне колата и да ме остави на мира, ако му кажа как съм избягал — продължи Бил. — За да запуши дупката, през която съм се измъкнал. Освен това ме помоли да го включа в наддаванията за вампирския справочник.

Ако Ръсел беше направил това в самото начало, щеше да спести доста мъка на всички. Но от друга страна, Лорена все още щеше да е жива. Както и бандитите, които ме пребиха, а може би и Джери Фалкън, чиято смърт продължаваше да е обвита в мистерия.

— И тогава — продължи Бил — аз настъпих газта и се понесох по магистралата, за да ви кажа, че върколаците и техните наемници са ви устроили засада и чакат да ви пипнат. Разбрали — с помощта на компютър, — че приятелката на Алсид, Суки Стакхаус, живее в Бон Темпс.

— Тези компютри са много опасни машинки — каза Ерик. Звучеше уморено и аз се сетих за кръвта по дрехите му. Ерик беше прострелян два пъти само защото ме придружаваше.

— Лицето й се подува — каза Бил. В гласа му се преплитаха нежност и гняв.

— Ерик… окей? — нямах сили да сглобя цяло изречение.

— Ще се излекувам — гласът му идваше някак отдалече. — Особено след всичката тази прясна…

И тогава заспах или припаднах, или нещо средно между двете.

Слънчице. Толкова отдавна не бях виждала слънчева светлина, че почти бях забравила това приятно усещане.

Намирах се в собственото си легло, облечена в меката си бледосиня нощница и завита до брадичката като мумия. Налагаше се — спешно — да се надигна и да отида до тоалетната. Още с първото помръдване получих представа за ужасната болка, която щеше да съпътства придвижването ми, но пикочният ми мехур ме принуди да се измъкна от кревата.

Запристъпвах ситно през стаята, която ми се стори необятна като пустиня. Всеки изминат сантиметър ми причиняваше неописуема болка. Ноктите на краката ми все още бяха лакирани в бронзово, в тон с маникюра ми. Имах достатъчно време да им се наслаждавам, докато траеше пътешествието ми.

Слава богу, че имах вътрешна водопроводна инсталация. Ако трябваше да прекося двора, за да стигна до външна тоалетна — както е правила баба ми като малка, — сигурно щях да се откажа.

Когато приключих първия етап от пътуването си и облякох пухкавия си син халат, поех със същото темпо по коридора към всекидневната, за да направя оглед на бойното поле. Пътьом забелязах, че слънцето свети ярко, а небето е ясносиньо. Термометърът — подарък от Джейсън за рождения ми ден — показваше пет градуса. Той го бе монтирал от външната страна на прозореца, за да го виждам, без да се налага да излизам.

Всекидневната изглеждаше в отлично състояние. Нямах представа колко време е работила вампирската бригада през нощта, но никъде не се виждаха телесни части. Дървеният под светеше, а мебелите блестяха от чистота. Само килимът го нямаше, но това изобщо не ме разтревожи. Не беше някаква ценна семейна вещ; просто един най-обикновен килим, който баба купила от битпазар за трийсет и пет долара. Защо си спомних това точно сега? Какво значение имаше? Баба вече я нямаше на този свят.

Усетих, че ме грози опасност да се разплача, но бързо овладях положението. Нямах никакво намерение да пропадам в дълбоката яма на самосъжалението. Болката от изневярата на Бил вече не ме тормозеше; изпитвах по-скоро равнодушие или може би чувството ми за самосъхранение най-после бе поело нещата в свои ръце. За моя огромна изненада, вече не изпитвах гняв към Бил. Измъчван от жена — така де, вампир от женски пол, — която го е заблуждавала, че го обича. И то за да извлече финансова полза от него. Просто ужасно!

За мой ужас, внезапно ме връхлетя споменът за момента, в който острият кол се заби под ребрата на Лорена, и отново усетих движението на дървото, когато разпаряше тялото й.

Успях да стигна до тоалетната в коридора тъкмо навреме.

Добре, аз съм убийца.

И друг път съм наранявала същество, което се е опитвало да ме убие, но това никога не ме е притеснявало… е, ако изключим някой и друг кошмар нощем. Но убийството на вампирката Лорена ме караше да се чувствам ужасно. Тя щеше да ме убие много по-бързо и това нямаше да представлява никакъв проблем за нея, сигурна съм. А после най-вероятно щеше да се смее до припадък.