Клубът на мъртвите

Надникнах през прозореца на шофьорската врата и установих, че е отключена. Днес късметът ме преследваше на всяка крачка. Отворих я тихичко и надникнах вътре. На предната седалка имаше голяма кутия и когато я пребърках, сърцето ми падна право в пантофите. От външната й страна имаше надпис: „Съдържание: два броя“, а сега в нея имаше само една сребърна мрежа, от онези, които се продават в оръжейните магазини и ги наричат „вампироустойчиви“.

Все едно да кажеш, че клетката за акули е сигурна защита против ухапване от тези хищни рибки.

Къде беше Ерик? Огледах се наоколо, но не видях други следи. От магистралата се носеше приглушено фучене на автомобили, но над паркинга витаеше злокобна тишина.

Очите ми светнаха при вида на сгъваемото джобно ножче, захвърлено върху таблото. Охо! Оставих внимателно пушката на предната седалка, грабнах ножчето, отворих го и се приготвих да го забия в гумата. После размислих. Умишленото срязване на гума представляваше сигурно доказателство, че някой се е навъртал наоколо, докато крадците са били в магазина. Май не биваше да го правя. Задоволих се с едно-единствено бодване. Подобна дупчица можеше да се появи от какво ли не, успокоявах се аз. Ако все пак успееха да потеглят, щеше да им се наложи да отбият някъде по пътя. После пъхнах ножа в джоба си — бях станала много крадлива напоследък — и се върнах обратно до тъмния заден вход. Цялата операция ми бе отнела не повече от няколко минути.

Нашият „Линкълн“ все още стоеше до колонката. Маркучът висеше на мястото си. Тоест, ако на Ерик му се е случило нещо, то е станало, след като е напълнил резервоара. Заобиколих ъгъла и започнах да се промъквам покрай стената. Намерих добро прикритие в ъгъла между машината за лед и фасадната стена на магазина. Събрах кураж и надникнах над горния ръб на машината.

Крадците биеха момчето.

А, не! Това трябваше да спре, и то веднага! Сигурно го биеха, защото искаха да разберат къде се крия, а аз не можех да стоя със скръстени ръце, докато някой ядеше бой заради мен.

— Суки — гласът идваше точно зад гърба ми.

В следващия миг, точно преди да изпищя, нечия длан запуши устата ми.

— Извинявай — прошепна Ерик. — Трябваше да измисля по-добър начин да те уведомя, че съм тук.

— Ерик — изпъшках аз, когато успях да дойда на себе си. — Трябва да го спасим.

— Защо?

Господи, вампирите ме изумяваха понякога. Е, хората също, но в конкретния момент ставаше въпрос за вампир.

— Защото го млатят заради нас. Защото най-вероятно ще го убият и вината за това ще е наша!

— Това е обир на магазин — обясни ми Ерик като на блондинка. — Имаха нова мрежа за вампири и решиха да я изпробват върху мен. Те още не го знаят, но мрежата им не работи. Долна измет!

— Те търсят нас — казах аз с треперещ от ярост глас.

— Разкажи ми — прошепна Ерик и аз му разказах.

— Дай ми пушката — каза той.

Аз стиснах оръжието си още по-здраво.

— Знаеш ли как се използва?

— Сигурно не по-зле от теб — ала в очите му се четеше несигурност.

— Точно тук грешиш — отвърнах. И вместо да губя време в спорове, докато моят нов герой зад щанда получаваше вътрешни разкъсвания, аз изтичах покрай машината за лед и наредените до нея бутилки пропан и нахълтах в магазина. Звънчето над входната врата зазвъня като на пожар, ала онези крещяха толкова силно, че изобщо не го чуха. Със сигурност успях да привлека вниманието им обаче, когато пратих няколко залпа в тавана над главите им. Отгоре им се посипа облак мазилка, прах и натрошени плочки.

Рикошетът едва не ме простря на земята, но не съвсем. Прицелих се точно в тях. Застинаха по местата си. Като в детството ми, когато играехме на „Спри и замръзни“. Но не съвсем. Лицето на горкичкия пъпчив касиер беше обляно в кръв, някои от зъбите му ги нямаше, а носът му изглеждаше счупен.

Очите ми хвърляха искри.

— Веднага пуснете младежа — казах аз бавно и отчетливо.

— Ще ни застреляш ли, госпожичке?

— И окото ми няма да мигне — отвърнах.

— А ако тя не улучи, аз ще ви довърша — разнесе се гласът на Ерик иззад гърба ми и малко над главата ми. Голям вампир — голяма подкрепа.

— Вампирът се е измъкнал, Сони — говореше по-слабият бандит; слабоват, с мръсни ръце и мазни ботуши.

— Виждам — отвърна Сони, по-едър и по-мургав от другаря си. Главата на по-дребния беше покрита с онази безцветна перушина, която хората от немай-къде наричаха „кестенява коса“.

Младият касиер се отърси от болката и страха и заобиколи щанда по най-бързия начин. По лицето му имаше не само кръв, но и бял прах от стрелбата по тавана. Изглеждаше потресаващо.

— Виждам, че си намерила пушката ми — каза той, докато ме подминаваше, стараейки се да не пресича участъка между мен и бандитите. Извади от джоба си мобилен телефон и започна да натиска бутоните. Миг по-късно вече разказваше историята си на полицията.