Клубът на мъртвите

— Добре — примири се Бети Джо, след като й обясних ситуацията. — Ще подходим внимателно. Ако не иска да пее, веднага ще го освободим — чух я да се обръща към някого и тихичко да казва: „Може да ни попее, ако се съгласи“, а събеседникът й отвърна: „Жестоко!“.

Май уредихме Буба с концерт пред отбрана публика в имението на краля на Мисисипи.

От слушалката отново се разнесе гласът на Бети Джо:

— Надявам се да се измъкнеш благополучно от тази неприятност. Не знам как похитителите ти са се сдобили с честта да закрилят най-великата звезда на света, но… склонни ли са да преговаряме за него?

Милата, нямаше представа какъв таралеж искаше да си пъхне в гащите. „Буба“ имаше болезнено пристрастие към котешка кръв, беше малко смахнат и можеше да изпълнява само най-прости инструкции, макар че от време на време демонстрираше забележителна проницателност. Освен това изпълняваше дадените му указания съвсем буквално.

— Иска разрешение да го задържи — обърнах се аз към Ерик.

Ролята на посредник започваше да ми дотяга. Но Бети Джо нямаше как да се срещне с Ерик, защото щеше да разбере, че той е „приятелят“ на Алсид, който ме бе отвел до имението предишната нощ.

Цялата тази каша ставаше твърде сложна за мен.

— Ало? — Ерик взе слушалката от ръцете ми и изведнъж заговори с безупречен британски акцент.

Уау! Актьор от класа! От устата му се нижеха фрази като: „Гледаме си го като писано яйце“ и „Представа нямате какъв залък отхапвате“. (Ако имах сили да проявя чувството си за хумор, щях да призная, че последното изречение си го биваше.) Размениха си още няколко реплики и той затвори, видимо доволен.

Стори ми се странно, че Бети Джо не спомена за каквато и да било друга нередност в имението. Не обвини Буба, че е пуснал на свобода затворника им, и дори не намекна, че са открили трупа на Лорена. Не че съм очаквала да разисква подобни въпроси в телефонен разговор с простосмъртен. Освен това едва ли имаше кой знае какво за откриване; вампирите се разпадат доста бързо. Но сребърните вериги все още се намираха на дъното на басейна, заедно е достатъчно количество отпадък, което би могло да се идентифицира като труп на вампир. Но пък кому беше нужно да наднича под брезентовото покривало? От друга страна, все някой трябваше да е забелязал липсата на толкова важен пленник.

Може би смятаха, че Буба е освободил Бил, докато е вършал из имението. Буба беше получил указание да не обелва и дума, и щеше да го спазва абсолютно безпрекословно.

Току-виж ми се разминало без последствия. Може би когато започнеха да чистят басейна през пролетта, от Лорена нямаше да е останала и следа.

Като се замислих за трупове, се сетих и за тялото, което открихме в гардероба на този апартамент. Някой със сигурност знаеше местонахождението ни и със сигурност не ни харесваше, щом се опитваше да ни припише такова сериозно престъпление. Аз на практика вече имах един труп, който да тежи на съвестта ми, макар и не точно този. Интересно дали някой бе успял да открие тялото на Джери Фалкън? Едва ли. Отворих уста да попитам Алсид дали са го съобщили по новините, но се отказах. Нямах сили да формулирам цяло изречение.

Животът ми протичаше като на автопилот — без какъвто и да било контрол от моя страна. Само за два дни успях да скрия един труп и да създам още един. И то само заради неблагоразумието си да се влюбя във вампир. Хвърлих към Бил не особено любящ поглед. Бях толкова погълната от мислите си, че не обърнах внимание на телефонния звън. Алсид, който се бе изнесъл в кухнята, трябва да го е вдигнал при първото позвъняване.

Миг по-късно нахълта в спалнята.

— Размърдайте се — каза той. — Всички трябва да се преместите в съседния апартамент. Бързо, бързо!

Бил ме грабна на ръце заедно с одеялото. Преди да успея да кажа каквото и да било, вече се намирахме пред вратата на необитаемия апартамент, а Ерик разбиваше ключалката. Бил затвори вратата зад гърба си точно когато скърцащият асансьор спря на петия етаж.

Стояхме като заковани насред хладната всекидневна в голия апартамент. Вампирите напрегнато слушаха какво се случваше при съседите. Започнах да треперя в ръцете на Бил.

Честно казано, чувствах се страхотно в прегръдката му, независимо от яда ми към него и проблемите помежду ни. Честно казано, изпълваше ме невероятното и малко плашещо усещане, че съм се завърнала у дома. Честно казано, независимо от това колко пребита се чувствах — и то точно от неговите ръце, или по-скоро зъби, — изтормозеното ми тяло копнееше да се срещне отново с неговото, голо-голеничко, въпреки случката в багажника. Въздъхнах. Разочаровах се от себе си. Трябваше да слушам единствено разума си, защото тялото ми сякаш страдаше от амнезия относно безмилостната атака на Бил и щеше да омекне при първа възможност.

Бил ме положи на пода в малката спалня е такова внимание, все едно струвах милион долара, и грижливо ме уви в одеялото. Двамата с Ерик долепиха уши до стената, зад която се намираше спалнята на Алсид.

— Ама че кучка! — измърмори Ерик.

О! Деби се беше върнала.