Клубът на мъртвите

Освирепял от глад, дори не направи опит да ме щади. Изпитах неописуема болка, все едно преминавах през шестте кръга на ада.

— Бил, аз съм — извиках през сълзи. — Бил, аз съм. Не го прави, миличък. Бил, аз съм, Суки! Тук има „Истинска кръв“.

Ала той не спираше. Аз продължавах да викам, той продължаваше да смуче, а аз ставах все по-студена и все по-немощна. Ръцете му ме притискаха като в менгеме, кракът му лежеше върху коленете ми и нямаше никакъв смисъл да се дърпам, защото това само щеше да го възбуди още повече.

— Бил — прошепнах, макар да смятах, че вече може би няма смисъл. С последни сили ощипах ухото му с пръстите на дясната си ръка. — Бил, моля те, чуй ме…

— О… — каза той. Гласът му звучеше дрезгаво, сякаш го болеше гърлото. И спря да смуче. Ала го връхлетя друга нужда, тясно свързана с храненето. Ръцете му изхлузиха панталона ми и след известно суетене, въртене и наместване той рязко проникна в мен без каквато и да било подготовка. Аз изпищях и той запуши устата ми с длан. Плачех, подсмърчах, не можех да дишам през носа, затова се налагаше да гълтам въздух през устата, доколкото можех. Загубих самообладание и започнах да се боря като дива котка. Хапех, дращех, ритах; не се замислях нито за ограничения запас от кислород, нито дали ще го разяря още повече. Просто ми трябваше въздух.

Няколко секунди по-късно дланта му се отмести от лицето ми и той застина. Поех си въздух дълбоко, на пресекулки, и започнах да плача и хълцам неудържимо.

— Суки? — неуверено попита Бил. — Суки?

Не можех да му отговоря.

— Това си ти — каза той изненадано. — Ти си. Ти наистина ли беше там, в онази стая?

Опитвах се да намеря сили, но ми се виеше свят и имах чувството, че всеки момент ще загубя съзнание. Най-накрая успях да прошепна:

— Бил…

— Ти си. Добре ли си, Суки?

— Не — отвърнах аз с почти извинителен тон. В крайна сметка, той беше подложеният на мъчения пленник.

— Аз… да не би…? — той направи пауза, сякаш се опитваше да проумее станалото. — Да не би да съм поел повече кръв, отколкото трябваше?

Не можех да отговоря. Отпуснах глава на ръката му. Нямах сили да обеля и дума.

— С теб май правим секс в някакъв гардероб? — сниши глас Бил. — Твоя ли беше идеята?

Поклатих глава отрицателно и отново я отпуснах върху ръката му.

— О, не — изстена той. — О, не! — отдръпна се от мен и започна да опипва наоколо. — Багажник на кола — измърмори.

— Трябва ми въздух — едва чуто изстенах.

— Защо не ми каза по-рано? — юмрукът му изсвистя и проби дупка в багажника. Силите му определено започваха да се възвръщат. Браво на него.

Вътре нахлу студен въздух и аз вдишах дълбоко. Кислород. Прекрасен. Вълшебен.

— Къде сме? — попита той.

— Подземен паркинг — изпъшках. — Жилищна кооперация. Джаксън — нямах сили за нищо. Исках просто да се отпусна и да отплавам нанякъде.

— Защо?

Опитах се да събера малко енергия, за да му отговоря.

— Алсид живее тук — смотолевих най-после.

— Какъв е този Алсид? Сега… какво трябва да правим сега?

— Ерик… ще дойде. Изпий бутилираната кръв.

— Суки? Добре ли си?

Не можех да отговоря. Ако можех, сигурно щях да кажа: „Какво ти пука? Нали и без това щеше да ме зарежеш“. Или пък: „Прощавам ти“, но едва ли. А може би просто щях да му кажа, че ми е липсвал и че все още пазя тайната му. Суки Стакхаус — вярна до смърт!

Чух как отваря бутилка.

Докато се клатушках в лодка по някакво течение, което ставаше все по-бързо и по-бързо, изведнъж осъзнах, че Бил всъщност не им беше разкрил името ми. Знаех, че са се опитвали да го изкопчат от него, за да ме отвлекат и да ме измъчват пред очите му е цел да го пречупят. Но той бе успял да ме предпази.

Чу се металическо стържене и капакът на багажника се отвори.

Пред очите ми изплува силуетът на Ерик, облян от флуоресцентните светлини на паркинга. Те винаги идват след залез-слънце.

— Какво правите тук вие двамата? — попита той. Но течението ме отнесе, преди да успея да отговоря.

— Започва да се съвзема — отбеляза Ерик. — Май няма нужда от повече кръв, а?

В главата ми се разнесе жужене, после утихна.

— Да, явно дойде на себе си — потвърди той.

Повдигнах клепачи и пред очите ми се появиха три тревожни мъжки лица, надвесени над мен. Ерик, Алсид и Бил. Незнайно защо, но от тази гледка ме напуши смях. Толкова много мъже в Бон Темпс се страхуваха от мен или не желаеха да се сещат за мен, а единствените трима мъже в целия свят, които искаха да правят секс с мен или поне се замисляха сериозно над това, в момента се суетяха край леглото ми накуп. Започнах да се кикотя, ама истински, може би за пръв път през последните десет години.

— Тримата мускетари — казах.

— Халюцинира ли? — попита Ерик.

— Мисля, че ни се присмива — отвърна Алсид, но не изглеждаше огорчен. Обърна се и остави празна бутилка „Истинска кръв“ върху тоалетната масичка зад себе си. Там вече имаше голяма кана и чаша.

Хладните пръсти на Бил се преплетоха с моите.

— Суки — изрече той с онзи дълбок глас, от който винаги ми се подкосяваха краката. Опитах се да фокусирам поглед върху лицето му. Седеше на леглото от дясната ми страна.