Клубът на мъртвите

Спрях до будката на охраната, където трябва да изчакаш, докато пазачът дръпне ръчката или натисне бутона, или каквото там прави, за да вдигне бариерата. Ужасявах се, че може да ми откаже достъп, защото нямах специален стикер, какъвто имаше Алсид на пикапа си.

Будката беше празна, което ми се стори доста странно. Намръщих се и се зачудих какво да правя. По едно време отсреща се появи пазачът. Тътреше крака към рампата, облечен в тежката си кафява униформа. Щом ме видя, направи стресната физиономия и забърза към колата. Въздъхнах. Все пак щеше да ми се наложи да разговарям с него. Натиснах копчето, което сваляше прозореца ми.

— Съжалявам, че ми се наложи да изоставя поста си — заоправдава се той. — Трябваше да… ъмм… лични нужди.

Вече разполагах с преимущество.

— Ще ползвам тази кола известно време. Мога ли да получа временен стикер? — казах аз и го изгледах многозначително. Погледът ми казваше: „Дай ми стикер и аз няма да кажа на никого, че си зарязал поста си“.

— Да, госпожице. Апартамент 504, нали?

— Имате безупречна памет — казах аз и по набръчканото му лице плъзна руменина.

— Работата го изисква — сви рамене той и ми подаде картонче е номер, което аз закрепих на таблото. — Само ще ви помоля да ми го върнете, когато напускате сградата окончателно. А ако възнамерявате да останете за по-дълго време, трябва да попълните молба и тогава ще ви дадем стикер. Тоест… — взе да заеква той, — господин Ерво трябва да я попълни, в качеството си на собственик.

— Разбира се — казах. — Няма проблем — помахах му весело е ръка и той се прибра в кабинката си, за да вдигне бариерата.

Влязох в тъмния паркинг, обзета от онова усещане за облекчение, което обикновено настъпва след преодоляване на огромно препятствие.

После ме връхлетя друга необяснима емоция. Извадих ключовете от таблото и цялата се разтреперих. Стори ми се, че видях пикапа на Алсид през два реда автомобили, но аз бях паркирала възможно най-навътре — в най-тъмния ъгъл и далече от всички останали коли, както се оказа. И тук свършваха всичките ми планове. Нямах никаква представа какво да правя оттук нататък. Честно казано, и през ум не ми беше минавало, че мога да стигна чак дотук. Облегнах се назад в удобната си седалка, за да отдъхна за минутка, преди да изляза навън. Климатикът работеше с пълна сила и в купето бе топло като във фурна.

Събудих се няколко часа по-късно.

В купето беше студено и аз замръзвах, въпреки че носех откраднатото ватирано яке. Протегнах се и раздвижих изтръпналите си крака.

Може би трябваше да проверя как е Бил и дали е завит добре след дългото клатушкане по пътя.

Всъщност просто исках да го видя отново. Дори самата мисъл за него накара сърцето ми да се разтупка. Голяма съм идиотка!

Проверих на какво разстояние сме от бледата светлина, която проникваше от входа на паркинга. Нямаше опасност, намирахме се достатъчно далече. Освен това багажникът сочеше към стената, а не към входа.

Поддадох се на изкушението и заобиколих колата. Завъртях ключа, извадих го, пуснах го в джоба на якето си и изчаках багажника да се отвори.

В сумрака ми беше трудно да различа дори мъхестото жълто одеяло. Бил изглеждаше добре покрит. Наведох се още малко напред, за да издърпам единия край над главата му. Чух предупредителен сигнал — потракване на обувка върху цимента, — но само секунда след това усетих мощен тласък откъм гърба.

Паднах в багажника върху Бил.

Миг по-късно някой избута краката ми навътре и хлопна капака.

Сега и двамата с Бил бяхме заключени в багажника на огромния „Линкълн“.

12

Деби. Това можеше да е само Деби. След като преодолях първоначалния пристъп на паника, който продължи по-дълго, отколкото ми се искаше да призная, опитах да възстановя в съзнанието си онези няколко секунди. Бях доловила следа от мозъчна активност у нападателя ми, типична за свръхсъщество. Реших, че това можеше да е само бившата приятелка на Алсид — не-чак-толкова-бивша, очевидно, щом се мотаеше наоколо.

Дали ме е чакала да се върна в апартамента на Алсид след кавгата ни от предишната нощ? Или пък се е срещнала с него по време на лудостта им по пълнолуние? В крайна сметка, излизаше, че присъствието ми до Алсид я бе разгневило много повече, отколкото съм си представяла. Или го обичаше, или я мъчеше непреодолимо чувство за собственост.

Не че мотивите й ме интересуваха точно в този момент. Тревожеше ме единствено проблемът с ограниченото количество въздух. За пръв път се радвах на факта, че Бил няма нужда от кислород.

Започнах да дишам бавно и на равни интервали. Никакви дълбоки глътки въздух, никаква паника. Заставих се да мисля разумно. Така, влязох в багажника около… хм… един часа след полунощ. Бил ще се събуди към пет, след залез-слънце. Може да поспи и малко повече, тъй като е изтощен, но не по-късно от шест и половина, със сигурност. Щом се събуди, ще ни измъкне оттук. Но дали ще успее? Беше много слаб. Възстановяването от толкова тежки рани отнемаше време, дори за вампир. Щеше да му е нужна почивка и кръв, за да дойде на себе си. Не беше пил кръв цяла седмица. При тази мисъл внезапно изстинах.