Клубът на мъртвите

Нямах представа колко метра вериги имаше около Бил, но размотаването им ми отнемаше повече време, отколкото ми се искаше. Опасността надничаше иззад рамото ми. Усещах я при всяко мое вдишване и издишване. Бил беше много слаб и се мъчеше да остане буден след изгрева на слънцето. Имахме късмет, че денят бе толкова мрачен, но колкото по-високо се издигаше слънцето над хоризонта, толкова по-трудно щеше да се движи Бил, независимо от метеорологичната прогноза.

Последното парче верига се свлече на пода.

— Трябва да се изправиш — прошепнах в ухото му. — Просто трябва. Знам, че те боли. Но аз не мога да те нося — или поне така си мислех. — Отвън чака голям „Линкълн“ е отворен багажник. Слагам те вътре, завит в това одеяло, и изчезваме оттук. Разбираш ли ме, миличък?

Тъмнокосата глава на Бил помръдна почти незабележимо.

И точно тогава късметът ни изневери.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита женски глас със силен акцент. Някой бе влязъл през вратата зад гърба ми.

Бил потрепери в ръцете ми. Грабнах кола от пода и светкавично се обърнах.

Смятах, че всички вампири вече спят по ковчезите си, но тази тук бе готова да се лиши от съня си, за да ме убие.

Щях да се превърна в труп за секунди, но тя все още не можеше да се съвземе от изненадата си. Отскочих назад и заобиколих стола на Бил. Резците й щръкнаха застрашително и тя изръмжа насреща ми над главата на Бил. Беше руса, като мен, но с кафяви очи и по-дребна. По ръцете й имаше засъхнала кръв. Можех да се обзаложа, че е на Бил. Усетих пристъп на ярост и от очите ми захвърчаха искри.

— Ти трябва да си малката му човешка кучка — каза тя. — Нека ти кажа, че той чукаше мен през цялото това време. Още щом ме видя, веднага забрави за теб, изпитваше единствено съжаление.

Е, на Лорена й липсваше елегантност на изказа, но езикът й жилеше безпощадно. Стремеше се да ме обърка и разстрои, затова не обърнах внимание на думите й. Стиснах кола здраво в ръката си и точно когато тя прелетя над Бил, за да скочи върху мен, аз несъзнателно го насочих към нея. Острият му връх се заби в гърдите й и излезе през гърба. И двете се озовахме на пода. Аз продължавах да стискам края на оръжието си, а тя се мъчеше да се оттласне с ръце от мен. Погледна изумена към стърчащото от гърдите й парче дърво, после вдигна очи към мен и зяпна от изненада. Зъбите й започнаха да се прибират.

— Не — каза тя и очите й застинаха.

Избутах я настрана и с усилие се изправих. Дишах тежко, а ръцете ми трепереха неконтролируемо. Лорена не помръдваше. Цялата случка се разигра толкова бързо и безшумно, че ми се струваше нереална.

Бил погледна купчината, която лежеше на пода, после вдигна очи към мен. Не успях да разгадая изражението на лицето му.

— Е — казах. — Светих й маслото.

После коленичих до нея, като едва се сдържах да не повърна. Изгубих още няколко ценни секунди, докато се съвзема. Чакаше ме още работа. Смъртта й нямаше да ми помогне с нищо, ако не успеех да изведа Бил оттук, преди да е дошъл още някой. Трябваше да извлека някаква полза от ужасната си постъпка.

Би било разумно да скрия тялото — което се съсухряше с всяка изминала секунда, — но първо трябваше да изведа Бил. Увих одеялото около отпуснатите му рамене; страхувах се да го погледна в очите.

— Това Лорена ли беше? — прошепнах в ухото му, завладяна от внезапно съмнение. — Тя ли ти стори това?

Той отново кимна.

Бим-бам-бум, вещицата е мъртва.

Изчаках малко да видя дали ще почувствам нещо, но не ми хрумваше нищо друго, освен да попитам Бил защо някой на име Лорена би говорил с чуждестранен акцент. Стори ми се тъпо, затова премълчах.

— Трябва да се събудиш. Трябва да си буден, за да те заведа до колата, Бил — стараех се да държа съзнанието си отворено за върколаците в съседната стая. Единият от тях започна да хърка зад затворената врата; усетих мисловно раздвижване у още един, когото не бях успяла да забележа. Застинах на място, но след няколко секунди почувствах, че разумът му отново потъва в сън. Поех дълбоко въздух — много дълбоко — и покрих главата на Бил с одеялото. После преметнах лявата му ръка през врата си и го повдигнах. Той стана бавно от стола и макар че от време на време стенеше от болка, успя да се затътри до вратата. Вече изнемогвах под тежестта му, така че се зарадвах на възможността да спра за миг. Улових топката, завъртях я и после залитнах заедно е Бил, но успях да запазя равновесие. Той буквално спеше прав.

Единствено усещането за опасност го стимулираше да се движи.

Вратата се отвори и аз отново проверих дали мъхестото жълто одеяло покрива плътно главата му. Бил изстена и омекна почти напълно, когато усети бледата дневна светлина. Започнах да му говоря съвсем тихо, ругаех го, предизвиквах го да върви, повтарях му, че щом онази кучка Лорена е успяла да го държи буден, ще успея и аз, заплашвах, че ще го набия, ако не си завлече задника до колата.

Най-после, разтреперана от огромното усилие, успях да отведа Бил до багажника. Отворих го.