Клубът на мъртвите

— Бил, седни на ръба. — Обърнах го с лице към мен и му помогнах да седне. Но съзнанието му вече спеше напълно и той просто рухна назад. Намести се в тясното пространство, издаде мъчителен стон, който ме жегна право в сърцето, и повече не помръдна. Сякаш умря. Исках да го раздрусам, да му се разкрещя, да блъскам с юмруци гърдите му.

Но от това нямаше да има никаква полза.

Напъхах в багажника стърчащите части от тялото му — крак, ръка — и затворих капака. Позволих си разкоша да отдъхна една минута.

Докато стоях в утринния полумрак насред пустия двор, проведох кратък мисловен дебат сама със себе си. Дали да скрия тялото на Лорена? Струваше ли си да хабя време и енергия за подобно начинание?

Промених решението си шест пъти в рамките на трийсет секунди. Накрая сметнах, че може би си струваше. Ако тялото липсваше, върколаците щяха да си помислят — евентуално — че Лорена е завела Бил някъде за допълнителна серия мъчения. А Ръсел и Бети Джо щяха да бъдат глухи, слепи и недостъпни за целия свят до залез-слънце, така че ако някой имаше нужда от инструкции, трябваше да почака. Не се заблуждавах, че признателността на Бети Джо би могла да стигне дотам, че да ме пожали, ако ме заловяха на местопрестъплението. Максимумът на очакванията ми се простираше до една по-бързичка смърт.

Взела окончателно решение, аз отново прекрачих прага на оплисканата с кръв стая. Дори стените й излъчваха страдание и мъка. Зачудих се колко ли човеци, върколаци и вампири бяха държани в плен тук. Събрах веригите възможно най-тихо и ги натъпках в блузата на Лорена; нека си мислят, че Бил все още е окован в тях. Огледах се наоколо, за да видя дали имаше още нещо за чистене. В тази стая имаше толкова кръв, че локвата около Лорена не правеше никакво впечатление.

Време беше да я измъкна оттам.

Не можех да си позволя да я влача, защото обувките й щяха да тракат по пода, затова я метнах през рамо доста непохватно, тъй като ми се случваше за пръв път. За щастие, Лорена беше дребна, а аз имах опит в блокирането на съзнанието си, иначе щеше да ми стане лошо само при мисълта за поклащащата се на рамото ми мъртва вампирка, съвършено отпусната и в начална фаза на разпадане. Скърцах със зъби, за да потисна истеричния писък, който напираше в гърлото ми.

Валеше като из ведро, когато отнесох тялото до басейна. Ако не бях пила от кръвта на Ерик, никога не бих могла да повдигна края на тежкото брезентово покривало, ала аз успях да го направя с една ръка и изритах остатъците от Лорена в басейна. През цялото време стоях на тръни, че някой би могъл да погледне през задните прозорци на къщата и да разбере какво правя, но, в крайна сметка, дори да съм имала тайни наблюдатели, те решиха да запазят мълчание.

Започвах да усещам непреодолима умора. Затътрих крака по пътеката, проврях се през живия плет и стигнах до колата. Облегнах се на нея за минутка и просто дишах дълбоко, докато се посъвзема. После се настаних на шофьорската седалка и запалих двигателя. За пръв път сядах в толкова голяма и толкова луксозна кола, но точно в този момент нямах никакво настроение да й се радвам. Закопчах предпазния колан, наместих седалката си и огледалото за обратно виждане и внимателно огледах таблото. Трябваше да включа чистачките, естествено. Колата беше нова, така че фаровете светнаха автоматично — една грижа по-малко.

Поех дълбоко въздух. Ето че приключи и третият етап от спасяването на Бил. Тръпки ме побиха при мисълта, че успехът ми дотук се дължеше до голяма степен на чиста случайност, но дори и при най-старателно обмислените планове не всичко протичаше по мед и масло. В общи линии, в моите планове винаги имаше място за импровизация.

Натиснах педала на газта и се измъкнах от двора. Автомобилната алея завиваше плавно покрай сградата и излизаше пред главния й вход. За пръв път виждах фасадата на имението. Изглеждаше великолепно — бяла външна мазилка, огромни колони — и напълно отговаряше на представите ми от предишната нощ. Ръсел бе инвестирал тлъста сума пари в реконструкцията на сградата.

Алеята се виеше между великолепно поддържани площи, които изглеждаха красиво дори и през зимата, но на мен ми се стори твърде къса. Пред погледа ми се появиха външната стена и контролно-пропускателният пункт, охраняван при това. По гърба ми се лееше пот въпреки студа.

Спрях точно пред портата. В единия й край имаше бяла будка с големи прозорци, която се простираше и от външната страна на стената, така че охраната да може да проверява както влизащите, така и излизащите автомобили. Надявах се, че на двамата дежурни върколаци им е топличко вътре. И двамата носеха кожени униформи и гледаха начумерено. Тежка нощ, несъмнено. Натиснах спирачката, макар че едва устоях на изкушението да прегазя портите и да избягам. Един от върколаците излезе от будката, въоръжен с пушка. Добре че не се поддадох на необмисления импулс.

— Бърнард сигурно ви е предупредил, че си тръгвам тази сутрин — казах аз, след като свалих прозореца си. Опитах се да се усмихна.