Клубът на мъртвите

— Теб ли намушкаха с кол снощи? — събеседникът ми беше груб, брадясал и смърдеше на мокро куче.

— Аха.

— Как се чувстваш?

— По-добре, благодаря.

— Ще се върнеш ли за разпятието?

Явно имах проблем със слуха.

— За кое? — попитах съвсем тихо.

Колегата му, който стоеше до вратата на кабинката, извика:

— Дъг, затваряй си устата!

Дъг хвърли кръвнишки поглед на другия, но не постигна никакъв ефект, затова просто сви рамене.

— Добре, можеш да тръгваш.

Вратите започнаха да се отварят, много по-бавно, отколкото ми се искаше. Върколаците се прибраха и аз бавно подкарах колата през широко отворения портал. Внезапно осъзнах, че нямам представа в коя посока да тръгна. Стори ми се логично да завия наляво, тъй като подсъзнанието ми казваше, че предишната нощ бяхме свърнали вдясно, за да стигнем до имението.

Подсъзнанието ми лъжеше, без да му мигне окото.

Пет минути по-късно ме завладя мъчителното усещане, че съм се загубила. Слънцето бавно и неумолимо се издигаше над хоризонта и лъчите му проникваха дори през плътните облаци. Не се сещах дали одеялото покриваше плътно тялото на Бил и нямах никаква представа дали багажникът пропуска светлина. В крайна сметка, безопасното транспортиране на вампири едва ли фигурираше сред приоритетите на автомобилните производители.

От друга страна, успокоявах се аз, багажникът би трябвало да е водонепропусклив — много важна подробност — и смело можех да се надявам, че не пропускаше и светлина. Но независимо от това смятах, че е жизненоважно да намеря тъмно място, на което да паркирам колата до настъпването на вечерта. Знаех, че трябва да се отдалеча от имението колкото се може по-бързо, защото всеки момент някой можеше да открие липсата на Бил и да тръгне по петите ми, но въпреки това отбих встрани от пътя и отворих жабката. Бог да благослови Америка! Вътре имаше карта на Мисисипи с притурка за Джаксън.

Просто великолепно, наистина, стига да имах поне бегла представа къде се намирам в момента.

Крайно нелепо положение — да се изгубиш точно когато отчаяно се опитваш да избягаш.

Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти. Върнах се отново на пътя и шофирах, докато пред погледа ми се появи работеща бензиностанция. И въпреки че резервоарът ми беше пълен (благодаря, Ерик), отбих и паркирах до една от колонките. От другата страна имаше черен „Мерцедес“, а жената, която го зареждаше с гориво, изглеждаше интелигентна, на средна възраст, и носеше удобни дрехи за път. Реших да почистя предното стъкло и докато вадех гумираната миячка от кофата с вода, попитах:

— Случайно да знаете как бих могла да стигна до магистрала 20?

— О, разбира се — отвърна тя и се усмихна. Явно беше от онези хора, които с готовност помагаха на другите, и аз благодарих на щастливата случайност, че ме срещна е нея. — Сега сте в Мадисън, а Джаксън се намира на юг оттук. Магистрала 55 е на около два километра в тази посока — тя посочи на запад. — Тръгвате по 55 в южна посока и ще излезете точно на магистрала 20. Или пък може да минете през…

Очевидно се канеше да ме залее с информация.

— О, това ми е напълно достатъчно. Точно така ще направя, инак току-виж съм се загубила.

— Разбира се, радвам се, че успях да помогна.

— Успяхте, и още как.

Усмихнахме се лъчезарно една на друга, като две приятни дами, срещнали се случайно. За малко да изтърся: „Е, ще тръгвам, че в багажника ми има вампир, който не е ял от доста време“, но, слава богу, потиснах лекомисления си порив. Бях жива, Бил — също, и тази нощ щяхме да се приберем в Бон Темпс. Чакаше ни спокоен и безпроблемен живот. Естествено, ако не броим предстоящите разправии с моя неверен приятел; тревогата ми дали някой не е открил тялото на върколака, когото Буба уби в Бон Темпс; тревогата ми дали някой не е открил тялото на върколака, натъпкан в гардероба на Алсид; и очакването на реакция от кралицата на Луизиана относно авантюрата на Бил с Лорена. Казвам „авантюра“ съвсем условно, защото дори за миг не допусках, че тя би могла да има сексуален интерес към него.

Като изключим всичко това, положението беше тип-топ.

„Доста е на деня злото, което му се намери“ — казах си аз. Любимият цитат на баба от Библията.

Бях на около девет години, когато я помолих да ми го обясни, и тя каза: „Не си дири белята, тя сама ще те намери“.

Окрилена от тази мъдрост, разчистих мрачните си мисли и направих бърз разбор на плановете си. Следващата ми задача бе просто да се върна в Джаксън и да намеря убежище на паркинга. Спазих инструкциите на любезната жена от бензиностанцията и половин час по-късно с облекчение установих, че се намирам в покрайнините на Джаксън.

Знаех, че ако успея да намеря сградата на Конгреса, ще открия и жилищната кооперация на Алсид. По време на кратката ми обиколка с Алсид из центъра на Джаксън не обръщах голямо внимание на маршрута. Но в целия щат Мисисипи нямаше чак толкова много пететажни сгради, дори и в столицата, така че след напрегнато обикаляне по улиците на градчето най-после я открих.

Ето, помислих си, настъпи краят на всичките ми проблеми… Защо ми трябваше да дърпам дявола за опашката?