Клубът на мъртвите

Направо се вкочаних.

Бил щеше да се събуди гладен. Много, много гладен. Освирепял от глад.

И ето ме мен — бърза закуска.

Дали щеше да ме познае? Дали щеше да се осъзнае навреме, за да спре?

А ако се осъзнае навреме, но вече не му пука за мен? При тази мисъл ме заболя още повече. Ами ако просто започне да смуче и продължи да смуче, докато не ме изсмуче до капка? В крайна сметка, той е имал връзка с Лорена. И видя с очите си как я убивам. Вярно, тя го е предала, тя го е измъчвала и това би трябвало да е попарило страстта му. Но нима в любовните взаимоотношения имаше разум или логика?

Дори баба ми би казала: „О, мамка му“.

Добре. Трябва да остана спокойна. Трябва да дишам бавно, на малки глътки. Трябва да разместя телата ни, за да ни е по-удобно. Имах късмет, че багажникът бе огромен — за пръв път през живота си виждах такъв — и можех да се движа. Бил не помръдваше — нещо съвсем нормално за мъртвец, разбира се. Така че можех да го бутам и местя, без да се тревожа за последствията. В багажника беше много студено и аз се опитах да се завия с одеялото.

В багажника беше и много тъмно. Можех да напиша писмо до дизайнера на този модел „Линкълн“ и да гарантирам за светлоустойчивостта на колата, ако мога така да се изразя. Ако се измъкнех жива оттук, разбира се. Напипах двете бутилки кръв. Може би Бил щеше да се задоволи с тях?

Внезапно се сетих за една статия, която четох в чакалнята пред зъболекарския кабинет. За някаква жена, взета за заложник и държана насила в багажника на собствената й кола. Та после тя оглавила кампания, с която искала да убеди производителите на автомобили да започнат да монтират от вътрешната страна на багажниците специални резета, за да могат заложниците да се освобождават сами. Зачудих се дали гласът й е достигнал до дизайнерите на „Линкълн“. Опипах всички стени на багажника и, не щеш ли, наистина усетих нещо като резе над отвора, през който влизаха някакви кабели. Но дори там да е имало дръжка, сега тя беше отрязана.

Опитах се да я дръпна, опитах се да я завъртя наляво-надясно. По дяволите, нищо не се получаваше. Имах чувството, че ще откача в този багажник. Спасителното средство се намираше точно под носа ми, а аз не можех да го накарам да проработи. Пръстите ми трескаво опипваха кабелите, уви, безуспешно.

Механизмът не работеше.

Но защо? Срамувам се да призная, че започнах да се питам дали Ерик е знаел, че ще попадна в багажника, и дали по този начин не искаше да ми каже: „Така ти се пада, щом предпочете Бил пред мен“. Но просто не ми се вярваше. Ерик определено имаше колосални пропуски в областта на моралните ценности, но не смятах, че би ми причинил това. В крайна сметка, той все още не беше постигнал целта си да ме има, помислих си аз, и това ми подейства успокоително.

Тъй като не можех да правя нищо друго, освен да мисля, а това не изискваше допълнително количество кислород, започнах да размишлявам за предишния собственик на колата. Стигнах до извода, че приятелят на Ерик му е предложил кола, която лесно може да бъде открадната, и собственикът й е някой, който няма да си е вкъщи през нощта; който може да си позволи луксозна кола; който държи в багажника си боклуци като цигарени хартийки и бял прах.

Можех да се обзаложа, че Ерик е отмъкнал колата от наркодилър. И този наркодилър беше махнал дръжката от вътрешната страна на багажника нарочно, по причини, за които дори не исках да се замислям.

Господи, дай ми шанс, изстенах аз наум. (При тези драматични обстоятелства бързо забравих всички шансове, с които Всевишният ме засипваше напоследък. Но ако не получех последен шанс да се измъкна от багажника, преди да се е събудил Бил, какъв беше смисълът от всичките му досегашни добрини?)

Неделя. Уикенд преди Коледа. Паркингът тънеше в тишина. Може би някои хора бяха заминали по родните си места за празниците, сенаторите се бяха прибрали при избирателите си, а останалите се занимаваха с… разни коледни или неделни неща. По едно време чух една кола да излиза, по-късно чух гласове; двама души слязоха от асансьора. Започнах да викам, да удрям по капака на багажника, но звукът от запалването на мощен двигател заглуши всичките ми усилия. Веднага притихнах, защото трябваше да пестя въздуха.

Едно ще ви кажа — има много по-добри начини да прекарваш времето си, отколкото да лежиш в тясно пространство, в непрогледен мрак, и да чакаш нещо да се случи. Нямах представа колко е часът; един от онези часовници със светещи стрелки щеше да ми свърши чудесна работа. Така и не успях да заспя, но от време на време изпадах в някакво странно състояние на безчувственост. Най-вероятно от студ. В багажника беше много студено, въпреки ватираното яке и одеялото. Студено, тъмно, тихо. Умът ми бездействаше.

Изведнъж ме завладя паника.

Бил се движеше. Размърда се и изстена от болка. После тялото му се напрегна. Знаех, че ме е надушил.

— Бил — дрезгаво казах аз. Едва движех вкочанените си устни. — Бил, аз съм, Суки. Бил, добре ли си? Тук има две бутилки кръв. Изпий ги веднага.

И тогава той ме захапа.