Клубът на мъртвите

— Явно доста са те удряли по главата, Бил — хладно се намеси Ерик. — Опитваше се да „чуе“ къде те държат в плен.

Разговорът отиваше твърде близо до теми, които двамата с Бил трябваше да обсъдим насаме.

— Глупаво е да се връщам отново там — казах. — Не може ли да се обадя по телефона?

Двамата ме погледнаха така, сякаш изведнъж се бях превърнала в жаба.

— Идеята ти никак не е лоша — каза Ерик.

Телефонният номер се оказа регистриран на името на Ръсел Еджингтън, а не на „Имението на Страшния съд“, „Вампирски свят“ или нещо подобно. Докато обмислях как точно да проведа разговора, пресуших съдържанието на голяма пластмасова чаша. Мразех вкуса на синтетичната кръв, която Бил настоятелно ми предлагаше, затова той я смеси с ябълков сок и аз я изгълтах, стараейки се да не гледам какво пия.

Накарали са ме да я пия чиста, когато са ме качили в апартамента на Алсид тази вечер; не питах как са успели да го направят. Поне знаех защо дрехите, с които Бърнард ми услужи, изглеждаха в такова отвратително състояние. Приличах по-скоро на човек с прерязано гърло, отколкото на пострадала от вампирско ухапване. Раната все още ме болеше много, но болката постепенно отслабваше.

Разбира се, изборът за това кой да се обади в имението падна върху мен. Не познавам мъж над шестнайсетгодишна възраст, който да обича да говори по телефона.

— Бети Джо Пикард, моля — казах аз на мъжа, който вдигна слушалката.

— Заета е — сряза ме той.

— Трябва да говоря с нея веднага.

— Просто е заета. Желаете ли да оставите номера си?

— Обажда се жената, която снощи й спаси живота — нямаше смисъл да увъртам. — Трябва да говоря с нея веднага. На мига.

— Ще видя какво мога да направя.

Последва дълга пауза. От време на време чувах как покрай телефона минават хора, а някъде отдалече се носеха радостни възгласи. Не ми се мислеше каква би могла да е причината. Ерик, Бил и Алсид, който най-после се беше довлякъл обратно в спалнята, след като Бил го попита дали можем да ползваме телефона му, — седяха около мен и ми правеха разни знаци, но аз просто свивах рамене в отговор.

Най-накрая се чу отривисто трак-трак-трак от токчетата на Бети Джо Пикард.

— Благодарна съм ти, но не можеш да спекулираш с това вечно — каза тя направо. — Погрижихме се за лечението ти, осигурихме ти място за възстановяване. Не изтрихме паметта ти — добави тя, сякаш току-що се беше сетила за тази дребна подробност. — Защо звъниш?

— Има ли при вас един вампир, имитатор на Елвис?

— И да има, какво от това? — гласът й внезапно се напрегна. — Снощи заловихме нарушител в пределите на имението, да.

— Тази сутрин, след като напуснах дома на господин Еджингтън, попаднах в плен — казах. Спряхме се на този вариант, защото сметнахме, че дрезгавият ми немощен глас ще звучи убедително.

Последва дълга пауза. Бети Джо Пикард търсеше скрит смисъл в думите ми.

— Имаш глупавия навик да попадаш точно там, където не трябва — каза тя с тон, който съвсем леко наподобяваше съчувствие.

— Сега ти се обаждам по тяхна заповед — предпазливо изрекох аз. — Наредиха ми да ти кажа, че вампирът, който държите при вас, не е имитатор, а оригиналът.

Тя се изсмя.

— О, значи… — после внезапно млъкна. — Ебаваш се с мен, нали? — можех да се закълна, че Мейми Айзенхауер никога не би казала това.

— Ни най-малко. В нощта на смъртта му в моргата по случайност е работил вампир — изграчих аз. Бети Джо издаде странен звук, нещо средно между хълцане и хъркане. — Не използвайте истинското му име. Наричайте го „Буба“. И… за бога… не го наранявайте!

— Но ние вече… изчакай така!

И хукна. Потракването на токчетата й утихна в далечината.

Въздъхнах дълбоко и зачаках. Няколко секунди по-късно имах чувството, че ще полудея: двамата мъже стояха до мен като статуи и ме гледаха втренчено отвисоко. Опитах се да се надигна.

Бил нежно ме улови за раменете, а Ерик намести възглавниците зад гърба ми. Със задоволство отбелязах, че някой от двамата бе проявил благоразумието да застеле жълтото одеяло под мен, за да не цапам покривката на леглото. През цялото време държах слушалката до ухото си и когато в нея се разнесе радостният писък на Бети Джо, едва не я изпуснах.

— Свалихме го тъкмо навреме — изчурулика тя.

— Звъннали сме точно навреме — казах аз на Ерик.

Той затвори очи, сякаш отправяше благодарности към Всевишния. Зачудих се на кой ли всевишен се молеше Ерик. Зачаках допълнителни инструкции.

— Кажи им — прошепна той — просто да го пуснат, той сам ще се прибере. Извини им се от наше име, че сме го изпуснали от поглед.

Предадох съобщението от „похитителите“ си, но Бети Джо побърза да ме прекъсне.

— Би ли ги попитала дали… Буба… може да остане малко и да ни попее? В доста добро състояние е — каза тя.

Предадох съобщението. Ерик завъртя очи.

— Нека го помоли лично, но ако той откаже, просто да приеме отказа му и да не го ръчка повече — каза той. — Такива молби го разстройват, ако не е в настроение за песни. Освен това, когато пее, понякога го връхлитат спомени и започва да… хм… буйства.