Клубът на мъртвите

Изглеждаше по-добре. Най-дълбоките порезни рани по лицето му изглеждаха като белези, а синините и натъртванията почти не се забелязваха.

— Попитаха ме дали ще се връщам за разпятието — казах му аз.

— Кой те попита? — Той се наведе над мен с напрегнато изражение на лицето.

— Пазачите на портала.

— Пазачите на портала в имението те попитаха дали ще се връщаш за разпятието довечера? Тази вечер?

— Да.

— Кого ще разпъват на кръст?

— Не знам.

— Очаквах да кажеш: „Къде съм? Какво се е случило с мен?“ — обади се Ерик. — А не да обсъждаш въпроса кого ще разпъват… или може би вече са разпънали — поправи се той, след като погледна часовника до леглото.

— Може би са възнамерявали да разпънат мен? — Бил изглеждаше леко изненадан от собственото си предположение. — Може би са искали да ме убият тази вечер?

— Или пък са заловили фанатика, който се опита да набучи на кол Бети Джо? — предположи Ерик. — Той има най-големи заслуги да умре на кръста.

Замислих се над думите му, макар че се чувствах твърде отпаднала да разсъждавам над каквото и да било.

— Аз останах с друго впечатление — прошепнах. Шията ме болеше ужасно.

— Успяла си да прочетеш нещо от мислите на върколаците, така ли, Суки? — попита Ерик.

Кимнах.

— Според мен имаха предвид Буба — прошепнах аз и всички в стаята застинаха.

— Този кретен! — ядоса се Ерик след кратка пауза за смилане на информацията. — Заловили ли са го?

— Така мисля — наистина останах с такова впечатление.

— Трябва да го измъкнем оттам — каза Бил. — Ако е още жив.

Доста смело заявление от страна на Бил. Аз никога не бих се върнала в онова имение, ако бях на негово място.

Възцари се неловка тишина.

— Ерик? — Бил вдигна вежди; чакаше да чуе коментара на Ерик.

Ерик изглеждаше навъсен като буреносен облак.

— Имаш право. Носим отговорност за него. Не мога да повярвам, че родният му щат има желание да го екзекутира! Къде им е лоялността?

— А ти? — гласът на Бил прозвуча значително по-хладно, когато се обърна към Алсид.

Стаята се изпълни с топлината на Алсид. Както и с обърканите му мисли. Беше прекарал част от предишната нощ с Деби. Факт.

— Не знам как бих могъл да участвам — отчаяно каза Алсид. — Бизнесът ми, така де… бизнесът на баща ми… налага ми се често да идвам тук по работа. А ако вляза във вражда с Ръсел и свитата му, това ще е почти невъзможно. Достатъчно грижи ще си имам, ако разберат, че Суки е откраднала затворника им.

— И е убила Лорена — добавих.

Поредното неловко мълчание. Ерик се ухили до ушите.

— Очистила си Лорена? — като за стар вампир добре владееше местния жаргон.

— Суки я прониза с кол — каза Бил с непроницаемо изражение на лицето. — Уби я в честен двубой.

— Убила е Лорена в битка? — Ерик се ухили още по-широко. Имаше вид на горд баща, който слуша как първородният му син рецитира Шекспир.

— Много кратка битка — уточних аз. Не исках да си присвоявам заслуги, които не ми се полагаха. Ако това изобщо можеше да се нарече „заслуга“.

— Суки е убила вампир — възкликна Алсид с нескрито възхищение.

Присъстващите вампири го изгледаха начумерено.

Алсид наля голяма чаша вода и ми я подаде. Изпих я бавно, измъчвана от болка. След минута-две се почувствах значително по-добре.

— Да се върнем на първоначалната тема — каза Ерик и ме погледна многозначително, за да ми покаже, че би могъл да добави още неща по повод убийството на Лорена. — Ако все още не са разбрали, че именно Суки е помогнала на Бил да избяга, то тя е най-добрият ни начин да се върнем в имението, без да будим подозрения. Те може и да не я очакват, но няма да я отпратят, в това съм сигурен. Особено ако каже, че има съобщение за Ръсел от кралицата на Луизиана… или пък ако каже, че има нещо, което трябва да върне на Ръсел… — той сви рамене, сякаш искаше да ни успокои, че няма да е трудно да измислим правдоподобна история.

Не исках да се връщам там. Замислих се за горкичкия Буба и се опитах да се разтревожа за съдбата му — която може би се решаваше точно в този момент, — но не ми стигнаха силите.

— Бял флаг? — предложих аз и се изкашлях. — Вампирите имат ли такава практика?

Ерик се замисли.

— Разбира се, но тогава ще ми се наложи да обясня кой съм — каза той.

Алсид се намираше в щастливо състояние на духа и мислите му се четяха много по-лесно. Нямаше търпение да се обади на Деби.

Отворих уста, размислих, затворих я и после пак я отворих. Какво толкова имаше да му мисля?!

— Знаеш ли кой ме бутна в багажника и ме затвори вътре? — попитах аз Алсид. Зелените му очи залепнаха отгоре ми. Лицето му застина, сякаш се мъчеше да не дава израз на емоциите си. Обърна се, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Чак тогава осъзнах, че отново се намирам в неговата спалня за гости.

— Е, кой извърши това дело, Суки? — попита Ерик.

— Бившата му приятелка. Не-чак-толкова-бивша от снощи насам.

— А защо й е било да го прави? — попита Бил.

Поредното неловко мълчание.

— Суки бе представена като новата приятелка на Алсид, за да получи достъп до клуба — деликатно обясни Ерик.

— О! — възкликна Бил. — А защо е трябвало да ходиш в клуба?