Клубът на мъртвите

Небето стана една идея по-светло, но когато усетих дъждовните капки по лицето си, изпитах увереност, че тъмнината ще продължи малко по-дълго. Запристъпвах крадешком към гаража. Естествено, когато човек върви на пръсти и се озърта предпазливо, веднага буди подозрение, но просто не можех да се запътя към вратата с изправени рамене и делова походка. Чакълът под краката ми не позволяваше да се движа безшумно, но все пак се стараех да стъпвам леко.

Долепих ухо до вратата и пуснах в действие изострения си слух. Не се чуваше нищо. Явно вътре нямаше хора. Завъртях бавно топката, върнах я в първоначално положение веднага, след като натиснах вратата, и прекрачих прага на помещението.

Дървеният под бе осеян с петна. Вонеше ужасно. Веднага ми стана ясно, че Ръсел и друг път е използвал тази стая за мъчения. Бил се намираше в средата на помещението, окован със сребърни вериги за стол с облегалка.

След всички сътресения и емоции от последните няколко дни внезапно усетих как светът си идва точно на мястото.

Всичко изглеждаше кристално ясно. Ето го Бил. И аз ще го спася.

А след като го огледах внимателно на бледата светлина от голата крушка на тавана, аз разбрах, че съм готова на всичко, за да го спася.

И през ум не ми бе минавало, че положението може да е чак толкова зле.

Под сребърните вериги, опасващи цялото му тяло, имаше рани от изгаряния. Знаех, че среброто причинява на вампирите нестихваща агония, и точно в този момент моят Бил я изпитваше. По него имаше и много порезни рани, толкова много и толкова дълбоки, че не успяваха да зараснат. Прилагаха му мъчение с глад и безсъние. Сега стоеше свлечен на една страна и аз предположих, че се опитва да открадне малко сън в отсъствието на мъчителите си. Тъмната му коса изглеждаше сплъстена от засъхнала кръв.

В тази стая нямаше прозорци, но имаше още две врати. Едната, от дясната ми страна, водеше към нещо като обща спалня. През отворената врата се виждаха няколко легла. Някакъв мъж спеше проснат напреки на едното от тях, напълно облечен — един от върколаците, очевидно, капнал от умора след нощния лов, който се случваше веднъж в месеца. Хъркаше, а около устата му тъмнееха някакви петна, в които нямах желание да се заглеждам. Не виждах останалата част от стаята, така че нямаше как да знам дали имаше и други, затова реших да приема, че не е сам.

Вратата в дъното на стаята водеше към единия край на гаража или към стълбището за горния етаж, където се намираха апартаментите. Нямах време за разследване. Разкъсвах се от нетърпение да изведа Бил оттук колкото се може по-бързо. Буквално треперех от желание да действам. До този момент ми вървеше страхотно. Но не можех вечно да разчитам на единия гол късмет.

Направих две крачки към Бил.

Разбрах, че ме е познал по миризмата.

Главата му рязко се изправи и очите му светнаха. Мръсното му лице се озари от невероятна надежда. Вдигнах пръст, пристъпих съвсем тихо до отворената врата на общата спалня и внимателно — много внимателно — я притворих почти докрай. После се промъкнах зад него и огледах веригите. Имаше два малки катинара, като онези, с които заключвахме шкафчетата си в училище.

— Ключ? — прошепнах в ухото му.

Един от пръстите му не беше счупен и той посочи с него вратата, през която току-що бях влязла. На забит в стената гвоздей висяха два ключа, доста високо от пода и винаги в полезрението на Бил. Хитри гадини! Оставих одеялото и кола в краката на Бил, прекосих мръсния под и се повдигнах на пръсти с протегната ръка. Не успях да достигна ключовете. Би могъл да ги вземе единствено вампир, който умееше да лети. Припомних си, че вече съм много силна, благодарение на кръвта от Ерик.

На стената имаше полица с различни инструменти, включително ръжен и клещи. Клещи! Повдигнах се на пръсти и внимателно ги свалих от полицата. Едва не повърнах — целите лепнеха от… Господи, каква гадост! Повдигнах се отново на пръсти и с няколко сложни маневри успях да закача ключовете върху заострения край на тежките клещи. Въздъхнах с огромно облекчение по възможно най-тихия начин. Дотук добре.

Всъщност това бе последното лесно нещо, с което се сблъсках. После се залових с ужасната задача да махна веригите на Бил, и то така, че да не тракат. Беше невероятно трудно да се размотае лъскавата плетеница на оковите, които сякаш се бяха сраснали с напрегнатото тяло на Бил.

Тогава разбрах. Той полагаше огромни усилия да не крещи, докато аз отлепях синджирите от прогорената му плът. Стомахът ми се сви. Наложи се да спра заниманието си за няколко ценни секунди и много внимателно да въздъхна. Щом аз едва намирах сили да гледам агонията му, как ли се чувстваше Бил, който трябваше да я понася?

Събрах цялата сила на духа си и отново се залових за работа. Баба ми често казваше, че една жена е в състояние да направи всичко и — както винаги — беше права.