Клубът на мъртвите

— Не се увличай твърде много — посъветва ме Ерик. Напомняше ми, че това често се случваше с онези хора, които си набавяха вампирска кръв от черния пазар. Пробваха се да вършат невероятни подвизи, тъй като се чувстваха силни и непобедими, но понякога се впускаха в толкова смели начинания, че просто не им стигаха силите — като онзи човек, който се опитал да пребие с голи ръце цяла банда гангстери, или жената, която пробвала да спре с тялото си движещ се влак. Поех дълбоко въздух и се постарах да запечатам това предупреждение в мозъка си. Но отвътре ми идваше да изляза през прозореца и да се покатеря по стената чак до покрива. Майчице мила! Кръвта на Ерик беше жестока! Рядко използвах тази дума, но в случая не намирах по-точна. Едва сега осъзнавах огромната разлика в ефекта от кръвта на Бил и тази на Ерик.

На вратата се почука и всички едновременно извърнахме глави нататък, сякаш можехме да погледнем през нея.

Секунди по-късно Буба беше изчезнал през прозореца, Ерик седеше на стол до леглото, а аз лежах под завивките с измъчен вид.

— Влез — обади се Ерик с приглушен глас, точно както е редно да се говори край постелята на болник, възстановяващ се след тежка рана.

Оказа се Къдрокоско, тоест Бърнард. Носеше джинси и тъмночервен пуловер и изглеждаше толкова добре, че ми идваше да го изям. Затворих очи и се нахоках наум. Кръвта на Ерик ми действаше доста ободрително.

— Как е тя? — прошепна Бърнард. — Бузите й са поруменели.

— Все още е с болки, но се оправя, благодарение на щедростта на вашия крал.

— Той го направи с удоволствие — любезно отвърна Бърнард. — Но ще бъде… хм… още по-доволен, ако тя успее да си тръгне сама оттук утре сутрин. Той е уверен, че дотогава приятелят й ще се е прибрал в апартамента си, след като е тичал цяла нощ под луната. Надявам се, че това не прозвуча твърде грубо.

— Не, напълно разбирам неговото безпокойство — отвърна Ерик също тъй любезно.

Очевидно Ръсел се страхуваше, че смятам да кисна в имението му няколко дни, спекулирайки с геройския си подвиг. Ръсел, който нямаше навика да приема гости от женски пол, предпочиташе да се върна при Алсид, но искаше да е сигурен, че Алсид ще си е вкъщи, за да се погрижи за мен. Ръсел се чувстваше малко неловко от перспективата да остави непозната жена да се мотае в имението му през деня, когато той и цялата му свита ще са дълбоко заспали.

Ръсел имаше пълно основание да се тревожи.

— В такъв случай ще отида да намеря кола, ще я паркирам някъде зад къщата и тя ще се прибере с нея утре сутрин. Ако можеш да уредиш безпроблемното й преминаване през входната порта — предполагам, че я охраняват през деня, нали така — ще сметна, че съм изпълнил моралния си дълг към моя приятел Алсид.

— Звучи ми разумно — каза Бърнард и ме дари с частица от усмивката, предназначена за Ерик. Не му отвърнах. Просто затворих натежали клепачи. — Ще предупредя охраната, когато излизаме. С моята кола, нали? Стар таралясник е, но все ще ни закара до… къде всъщност отиваме?

— Ще ти обясня по пътя. Близо е до дома на един мой приятел. Той познава човек, който ще ми услужи с кола за ден-два.

Ерик беше намерил начин да се сдобие с кола, без да оставя документални следи. Чудесно.

Усетих движение от лявата си страна. Ерик се навеждаше над мен. Знаех, че е Ерик, защото кръвта във вените ми ме информира за това. Тръпки ме побиха от ужас; ето защо Бил ме предупреждаваше да не приемам кръв от друг вампир, освен от него. Но… късно е, либе, за китка.

Той ме целуна по бузата целомъдрено и съвсем по другарски — целувка като за гадже на приятел — и прошепна:

— Суки, чуваш ли ме?

Кимнах едва-едва.

— Добре. Виж какво, отивам да ти намеря кола. Като се върна, ще оставя ключовете до леглото ти. Щом съмне, трябва да напуснеш имението и да се върнеш при Алсид. Разбираш ли какво ти казвам?

Отново кимнах.

— Довиждане — измърморих сънливо. — Благодаря ти.

— Няма защо — в гласа му се долавяше съвсем леко напрежение.

Не е за вярване, но всъщност заспах веднага, след като те излязоха. Буба явно се бе вслушал в съвета на Ерик и вече си търсеше убежище някъде навън. Нощните веселби полека-лека приключиха и имението потъна в тишина. Върколаците сигурно виеха за последно срещу луната някъде из горите. Докато се унасях в сън, се замислих на тази тема. Какво се случваше с дрехите им по пълнолуние? Снощната драма в „Клубът на мъртвите“ бе щастлива случайност за тях; надявах се, че нощният им лов е протекъл нормално. Къде ли се намираше Алсид в този момент? Може би е успял да докопа онзи кучи син Нюлин.

Събудих се от потракването на ключове.

— Върнах се — каза Ерик. Гласът му звучеше толкова тихо, че се наложи да повдигна леко клепачи, за да се уверя, че наистина е в стаята. — Колата е бял „Линкълн“. Паркирах я до гаража; вътре нямаше място, за жалост. Не успях да се добера по-близо, така че не знам дали може да се вярва на сведенията на Буба. Чуваш ли ме?

Кимнах.