Клубът на мъртвите

— Желая ти късмет — Ерик се поколеба. — Ако успея да се измъкна, ще те чакам на паркинга в кооперацията на Алсид довечера, веднага щом мръкне. Ако не си там, ще се прибера в Шривпорт.

Отворих очи. Стаята все още тънеше в мрак. Кожата на Ерик светеше. Моята също. Това ми изкара ангелите. Тъкмо бях спряла да светя след поглъщането на кръв от Бил (в критична ситуация), и хоп — ето ти тебе друга криза; сега светех като огледална топка в дискотека. Животът около вампирите представляваше една непрекъсната критична ситуация, мъдро заключих аз.

— По-късно ще говорим — злокобно изрече Ерик.

— Благодаря за колата — казах.

Ерик ме изгледа отвисоко. Стори ми се, че видях смучка на врата му. Отворих уста, но веднага я затворих. Реших, че е по-добре да не коментирам.

— Не обичам да изпитвам чувства — хладно каза Ерик и излезе от стаята.

Финалната му реплика ме остави безмълвна.

Когато се измъкнах крадешком от къщата на Краля на Мисисипи, над хоризонта се мержелееше бледа ивица светлина. Днес бе малко по-топло от вчера, а небето тъмнееше не само заради нощта, но и заради дъжда, който се канеше да се изсипе от сивите облаци. Под мишница стисках вързопче с всичките си вещи. По необясним за мен начин дамската ми чанта и черната ми кадифена наметка бяха успели да се доберат от клуба до имението и аз увих обувките си в шала. Ключът за апартамента на Алсид все още стоеше в чантата, така че имах къде да се подслоня. Под другата си мишница стисках грижливо сгънатото одеяло от леглото. Преди да изляза, оправих леглото си, така че липсата му нямаше да се забележи веднага.

Бърнард ме бе снабдил с копринен халат, но не и с връхна дреха. На излизане грабнах някакво синьо ватирано яке, забравено от някого на парапета. Никога досега не бях крала каквото и да било. А днес — одеяло и яке. Съвестта ми яростно протестираше.

Но в сравнение е всичко онова, което ми предстоеше да извърша, за да се измъкна от това имение, кражбата на яке и одеяло можеше да се окаже съвсем незначително провинение. Наредих на съвестта си да млъкне.

Докато се промъквах през огромната кухня към задната врата, краката ми безшумно се плъзгаха по пода, обути в меките пантофи на Бърнард. Чакаше ме важна спасителна операция, така че щях да се чувствам много по-добре с чорапи и пантофи, отколкото с обувки с висок ток.

До този момент не бях срещнала никого. Явно съм имала късмета да улуча най-подходящото време. Почти всички вампири спяха дълбоко — кой в ковчег, кой в легло, кой в подземно помещение или дявол знае къде. Почти всички върколаци, от всякакъв сорт, продължаваха среднощните си гуляи или пък спяха изтощени. Но аз цялата се тресях от напрежение, защото всеки момент късметът можеше да ми изневери.

Зад къщата действително имаше малък плувен басейн, покрит за през зимата с огромно парче насмолен брезент. Краищата му, подсилени с тежести, обхващаха много по-голяма площ от реалния периметър на басейна. Малката съблекалня до него тънеше в мрак. Тръгнах безшумно по пътеката, покрита с неравни каменни плочи, и след като се проврях през процеп в гъстия жив плет, се озовах на асфалтирана площадка. Благодарение на изостреното си зрение веднага разбрах, че съм успяла да открия двора пред бившата конюшня. Внушителна сграда, обшита с бели дъски, а на втория й етаж (където според Буба имаше апартаменти) се виждаха прозорци, украсени с триъгълни „вежди“. За пръв път през живота си виждах толкова луксозен, но и малко странен гараж. Клетките за колите нямаха врати, а открити сводести проходи. Преброих четири автомобила, между които една лимузина и един джип. Най-вдясно вместо пети сводест проход имаше тухлена стена, а в нея — врата.

Бил, помислих си. Бил. Сърцето ми се разхлопа. Забелязах паркирания до вратата „Линкълн“ и изпитах огромно облекчение. Отключих шофьорската врата и когато я отворих, лампичката в купето светна. Ослушах се, но очевидно наоколо нямаше кой да ме види. Оставих вързопа с принадлежностите си на пътническата седалка и притворих вратата. Намерих копчето за вътрешното осветление и угасих лампата и купето. Изгубих цяла драгоценна минута в разглеждане на таблото, макар че цялата се тресях от вълнение и страх и ми беше трудно да се концентрирам. После излязох от колата и отключих багажника. Беше просто огромен, но не особено чист, за разлика от интериора. Останах с впечатлението, че Ерик е изхвърлил по-едрите неща и е оставил пода осеян с хартийки за свиване на цигари, найлонови торбички и петна от бял прах. Хм. Е, какво толкова. Дреболия. Ерик бе пъхнал вътре две бутилки кръв и аз ги отместих настрана. Да, доста занемарен багажник, но пък имаше достатъчно място, за да се разположи Бил удобно.

Поех дълбоко въздух и стиснах одеялото пред гърдите си. Между гънките му се намираше колът, заради който преживях такива големи мъки. Нямах друго оръжие и въпреки зловещия му вид (по него все още се виждаха петна от собствената ми плът и кръв) го извадих от кошчето за боклук и го взех със себе си. Поне бях сигурна, и то от личен опит, че може да причини сериозни поражения.