Книга за Балтиморови

— Не знаех, че сте били близки с онази актриса, Лидия Глоър. Има го в интернет.

— Има малко неща.

— Нали тя играе във филма по вашата първа книга?

— Така е.

— Това е било преди или след Александра?

— След.

Лио ме изгледа с подозрение.

— Изневерили сте ѝ с тази актриса, нали? Двамата с Александра сте били щастливи. Успехът ви е завъртял главата, попаднали сте на тази актриса, която се е прехласвала пред вас, и през някоя жарка нощ сте се забравили. Прав ли съм?

Усмихнах се, развеселен от въображението му.

— Не, Лио.

— Хайде, Маркъс, престанете да шикалкавите. Какво се е случило между вас и Александра? И какво е сполетяло вашите братовчеди?

Като ми задаваше тези въпроси, Лио не си даваше сметка, че те са свързани. Не знаех откъде да започна. За какво да разкажа най-напред? За Александра или за бандата на Голдманови?

Реших да започна с братовчедите, защото, преди да стигна до Александра, трябваше да разкажа за тях.

*  *  *

Ще представя най-напред Хилел, защото той беше пръв. Родени сме в една година и за мен той бе като брат, у когото бляскавият интелект се съчетаваше с вродена провокативност. Беше слабичко момче, но физическият му облик се компенсираше от буйния му нрав, допълнен от изключителна самоувереност. В мършавото му тяло се криеше огромна душа и преди всичко непоклатимо чувство за справедливост. Няма да забравя как ме бранеше, когато бяхме само осемгодишни — тогава Уди все още не беше станал част от живота ни, — на спортния лагер в Рединг, Пенсилвания, където чичо Соул и леля Анита го бяха изпратили за пролетната ваканция с надеждата да укрепне физически и където аз по братски го бях придружил. Освен заради радостта да бъда заедно с него, заминах за Рединг с намерение да го защитавам от грубостите на някои деца, които в училище постоянно го тормозеха поради дребния му ръст. Тогава обаче не знаех, че лагерът в Рединг е организиран тъкмо за хилави, недоразвити или възстановяващи се след заболяване деца, така че изведнъж се озовах сред недъгави и кривогледи, в сравнение, с които аз изглеждах като някакъв гръцки бог, поради което инструкторите непрекъснато сочеха мен пръв да правя упражненията, докато останалите уплашено си гледаха обувките.

Вторият ден беше посветен на упражнения с гимнастически уреди. Треньорът ни събра пред халките, гредите, успоредките и високите, забити в земята върлини.

— Ще започнем с първото основно упражнение: катерене по върлина. — Той посочи високите поне осем метра пръти. — И така, ще се катерите един по един, а когато стигнете горе, ако успеете да го направите, опитайте се да минете по гредата до другата върлина и се спуснете като пожарникари. Кой иска да опита пръв?

Явно очакваше да се втурнем към върлините, но никой от нас не помръдна.

— Може би искате да попитате нещо? — насърчи ни той.

— Да — обади се Хилел и вдигна ръка.

— Слушам ви.

— Наистина ли искате да се покатерим горе?

— Разбира се.

— А ако не желаем?

— Длъжни сте.

— И кой ни задължава?

— Аз.

— Какъв е смисълът?

— Просто така. Аз съм треньорът и аз решавам.

— Нали знаете, че нашите родители са платили, за да ни изпратят тук?

— Зная. Е, и какво от това?

— Това означава, че фактически вие сте наш служител и трябва да ни се подчинявате. Значи, ако искаме, можем да ви накараме да ни изрежете ноктите на краката.

Треньорът се втренчи изумено в Хилел. Направи опит да овладее положението и за да си придаде важност, се провикна:

— Хайде, хоп! Някой да започва, че губим време.

— Наистина изглежда доста високо — продължи Хилел. — Колко е всъщност, някъде между осем и десет метра?

— Толкова, струва ми се — отвърна треньорът.

— Как така „струва ми се“? — възмути се Хилел. — Даже не познавате вашите уреди?

— Млъкни, ако обичаш. След като няма желаещи, аз ще посоча един от вас.

Посочи, естествено, мен. Протестирах защо винаги аз трябва да бъда пръв, но треньорът не ме изслуша.

— Хайде — заповяда той, — качвай се по върлината.

— А защо вие сам не се качите? — отново се намеси Хилел.

— Какво?

— Просто започнете вие.

— Няма да се оставя да ме командва някакво дете — сопна се треньорът.

— Май ви е страх да се качите? — настоя Хилел. — На ваше място и мен щеше да ме е страх. Тези греди изглеждат доста опасни. Имайте предвид, че не съм някакъв хипохондрик, но четох някъде, че е достатъчно да паднете от три метра, за да си счупите гръбначния стълб и да останете парализиран до края на живота си. Кой би искал да остане парализиран до края на живота си? — запита накрая високо той.

— Аз — не! — отвърнахме в хор ние.

— Млъкнете! — кресна треньорът.

— Сигурни ли сте, че имате диплом за учител по гимнастика? — обади се отново Хилел.

— Разбира се! Хайде, престани!

— Струва ми се, че за всеки случай би било добре да видим този ваш диплом.

— Не го нося със себе си! — възрази треньорът, чието самочувствие се спихваше като спукан балон.

— Не го носите със себе си или изобщо нямате такъв? — довърши го Хилел.

— Дипломът! Дипломът! — започнахме да скандираме ние.