Книга за Балтиморови

След края на представлението децата си тръгваха. „Ха си гъкнал, ха съм те убил“, изръмжаваше Прасето и на изпроводяк му се изплюваше в очите. „Ха съм те убил!“, повтаряха в хор подражателите. Хилел оставаше проснат на земята като обърнат по гръб бръмбар, а когато останалите се отдалечаха, се изправяше, прибираше топката и най-сетне можеше да се отправи към опустялото баскетболно игрище. Хвърляше към коша, разиграваше въображаеми мачове и се прибираше у дома за вечеря. Когато го видеше раздърпан и със скъсани дрехи, леля Анита възкликваше изплашено: „Господи, Хилел, какво се е случило?“. Със сияйна усмивка, за да прикрие болката и да не тревожи майка си, той отвръщаше: „О, нищо особено, мамо. Направихме страхотен мач“.

На двайсетина мили оттам, в източните квартали на Балтимор, Уди живееше в общежитие за проблемни деца, чийто директор Арти Кроуфорд беше стар приятел на чичо Соул и леля Анита. Двамата помагаха там като доброволци: леля Анита даваше безплатни медицински консултации, а чичо Соул оказваше юридическа помощ на пансионерите и на техните родители за оформянето на разни документи и решаването на административни проблеми.

Макар на същата възраст като нас, Уди беше пълна противоположност на Хилел: беше много по-развит физически, по-възмъжал и изглеждаше по-възрастен. Атмосферата в източните квартали на Балтимор нямаше нищо общо със спокойствието на „Оук Парк“: там се вихреха престъпност, трафик на наркотици и насилие. Ръководството на общежитието трудно успяваше да накара своите питомци редовно да посещават училище. Те неизбежно попадаха под пагубното въздействие на околната среда, а липсата на семейно огнище правеше младежките банди изключително притегателни. Уди си беше такъв: побойник, но с добра душа, лесно се поддаваше на внушения и се намираше под влиянието на по-голямо от него момче на име Девън — покрит с татуировки наркопласьор, който никога не се разделяше с втъкнатия в колана му пистолет и обичаше, скрит зад някой ъгъл, да се хвали с него.

Чичо Соул познаваше Уди, защото на няколко пъти му се бе налагало да се занимава с него. Беше очарователно и вежливо момче, което обаче постоянно участваше в сбивания и често прекарваше нощта в ареста. Чичо Соул го харесваше, защото той винаги се биеше за благородна кауза: бранеше някоя бабка, която са наскърбили, приятел, изпаднал в беда, по-малък от него пансионер, когото изнудваха или тормозеха. Никога не се колебаеше да размаха юмруци в името на справедливостта. Всеки път, когато трябваше да се застъпи за него, чичо Соул успяваше да убеди полицаите да го пуснат, без да му бъде предявено обвинение. И така, докато една вечер директорът на общежитието Арти Кроуфорд не позвъни доста късно, за да съобщи, че Уди отново има неприятности, при това доста сериозни: ударил бе полицай.

Чичо Соул незабавно отиде в участъка на Ийстърн Авеню, където бяха задържали Уди. По пътя дори си позволи да се свърже със заместник-началника на полицията, с когото бяха близки познати, за да подготви почвата: щеше да се нуждае от помощ, ако се наложеше да разубеждава някой прекалено придирчив съдия, натоварен със случая. В участъка завари Уди не в килия и не с белезници, а удобно разположен в стаята за разпити да чете комикси пред чаша горещ шоколад.

— Уди, всичко наред ли е? — запита го чичо Соул, когато влезе при него.

— Добър вечер, господин Голдман — отвърна момчето. — Съжалявам, че ви притесняват заради мен. Всичко е наред, полицаите са много любезни.

Нямаше дори десет години, а фигурата му подхождаше най-малко на тринайсет-четиринайсетгодишен. Вече имаше оформени мускули и мъжествени синини по лицето. Успял бе дори да разчувства полицаите от квартала, които го черпеха с горещ шоколад.

— А ти така ли им се отплащаш? — сърдито го смъмри чичо Соул. — С юмруци! Какво те прихваща, Уди? Да удряш полицай? Знаеш ли колко скъпо може да ти струва това?

— Ами че аз не знаех, че е полицай, господин Голдман. Кълна се. Беше цивилен.

И Уди разказа как се е намесил в сбиването: тъкмо се разправял с три момчета, два пъти по-големи от него, когато цивилен полицай се опитал да ги разтърве и в суматохата получил удар, който направо го нокаутирал.

В този момент влезе инспекторът с огромна синина под окото.

Уди стана и сърдечно се здрависа с него.

— Страшно съжалявам, инспектор Джоунс, сбърках ви с оня мръсник.

— Нищо, случва се. Да не говорим повече за това. Ако някога се нуждаеш от помощ, винаги можеш да ми се обадиш.

И инспекторът му подаде визитката си.

— Това значи ли, че мога да си вървя?

— Да. Само че, ако друг път видиш сбиване, не се намесвай, а позвъни в полицията.

— Дадено.

— Искаш ли още един горещ шоколад? — запита инспекторът.