Книга за Балтиморови

— Не, не иска шоколад — намеси се сърдито чичо Соул. — Не бива така, инспекторе! Все пак ви е ударил. — Той изведе Уди от стаята и го смъмри: — Уди, сам разбираш, че ако продължаваш така, накрая ще си имаш сериозни неприятности. Не всички полицаи са толкова любезни и няма всеки път да има добронамерени адвокати, които да те измъкват от кашата. Даваш ли си сметка, че накрая може да попаднеш в затвора?

— Да, господин Голдман. Наясно съм.

— А защо продължаваш тогава?

— Мисля си, че имам такава дарба. Да се бия.

— Ами тогава си намери, ако обичаш, друга дарба. Да не говорим, че момче на твоята възраст няма работа нощем по улиците. През нощта трябва да си в леглото.

— Не ме свърта в това общежитие. Не ми харесва там. Все ми се иска да изляза да се поразходя.

Стигнаха до приемната на участъка, където ги очакваше Арти Кроуфорд.

Уди се обърна да благодари на чичо Соул:

— Господин Голдман, вие сте моят спасител.

— Този път нямаше кой знае каква нужда от мен.

— Да, но всеки път идвате, когато закъсам.

Уди извади от джоба си седем долара и му ги подаде.

— Това пък какво е? — запита чичо Соул.

— Това са всичките ми пари. Искам да ви платя за това, че ме измъкнахте от лайната.

— Не бива да казваш „лайна“. И освен това няма нужда да ми плащаш.

— Съжалявам. Не биваше да го правя. Господин Кроуфорд казва, че винаги трябва да се отплащаме по един или друг начин на хората, които ни правят услуги.

— Уди, значи искаш да ми се отплатиш?

— Да, господин Голдман. Много бих искал.

— Тогава гледай повече да не се озоваваш в полицията. За мен това ще бъде най-голямата отплата, най-добрият хонорар. Освен това бих искал след десет години да те видя да учиш в някой добър университет. Да те видя красив и стабилен млад мъж, а не престъпник, прекарал половината си живот в затвор за малолетни.

— Такъв ще стана, господин Голдман. Обещавам, че ще се гордеете с мен.

— И, бога ми, престани да ме наричаш господин Голдман. Казвай ми Соул.

— Добре, господин Голдман.

— Хайде, изчезвай сега и се постарай да станеш свестен човек.

Ала Уди беше момче с чувство за чест. На всяка цена искаше да се отплати на моя чичо за помощта и затова на другия ден се появи в кабинета му.

— Защо не си на училище? — посрещна го сърдито чичо Соул.

— Исках да ви видя. Има нещо, което мога да направя за вас, господин Голдман. Бяхте толкова добър с мен.

— Смятай, че си направил много за мен, ако успея да те вкарам в правия път.

— Стига да искате, бих могъл да окося моравата ви.

— Няма нужда друг да ми коси моравата.

Уди настоя. Идеята да окоси моравата му се струваше чудесна.

— Така е, но аз мога да го направя безупречно. Моравата ви ще стане чудесна.

— Моравата ми и така си я бива. Я ми кажи, защо не си на училище?

— Ами заради вашата морава, господин Голдман. Толкова ми се ще да я окося, за да ви се отплатя за това, че винаги сте били толкова добър към мен!

— Няма нужда.

— Много искам, господин Голдман.

— Удроу, вдигни си, ако обичаш, дясната ръка и повтаряй след мен.

— Да, господин Голдман.

Той вдигна дясната си ръка и чичо Голдман започна тържествено:

— Аз, Удроу Маршал Фин, се кълна никога повече да не затъвам в лайната.

— Аз, Удроу Маршал Фин, се кълна никога повече да не затъвам в… Господин Голдман, нали ми казахте никога да не казвам „лайна“?

— Отлично. Кажи тогава: кълна се никога повече да нямам неприятности.

— Кълна се никога повече да нямам неприятности.

— Ето, вече ми плати. Сега сме квит. Хайде, заминавай на училище. Бегом!

Уди промърмори нещо с примирение. Никак не му се щеше да се връща в училище. Искаше непременно да окоси моравата на чичо Соул. Отправи се към вратата, влачейки крака, и тогава зърна снимките, поставени на един шкаф.

— Това вашето семейство ли е?

— Да. Ето жена ми Анита, а това е моят син Хилел.

Уди взе снимката и се вгледа в образите.

— Чудесни са. Имате късмет.

В този момент вратата се отвори и в кабинета влетя забързано леля Анита, прекалено разтревожена, за да го забележи.

— Соул! — възкликна тя със зачервени от плач очи. — Отново са го били в училище! Казва, че не иска повече да се връща там. Просто не знам какво да правя.

— Какво се е случило?

— Разправя, че другите деца му се подигравали. Повтаря, че вече не иска да ходи никъде.

— Нали през май го преместихме в друго училище? — въздъхна чичо Соул. — А през лятото в сегашното. Това не може да продължава безкрайно. Същински ад!

— Зная… Ох, Соул, отчаяна съм…

5

В началото на март 2012 година вечерята с Кевин ме доближи до Александра.

През следващите дни, когато връщах Дюк след поредното му бягство, тя започна да ме пуска в къщата, а след това и да ми предлага нещо за пиене. Най-често това бе бутилка минерална вода или пък кенче сода, която изгълтвах прав в кухнята, но напредъкът беше налице.

— Благодаря ти за онази вечер — каза ми тя един следобед, когато останахме сами. — Не знам как си успял да повлияеш на Кевин, но той много те харесва.

— Просто бях себе си.

Тя се усмихна.

— Благодарна съм ти, че нищо не си споменал за нас двамата. Страшно държа на Кевин и не ми се ще той да си въобрази, че между нас все още има някакви чувства.