Книга за Балтиморови

Тези нейни думи накараха сърцето ми да се свие.

— Кевин сподели, че си отказала на предложението му за брак.

— Маркъс, тези неща не те засягат.

— Кевин е симпатяга, но не ти подхожда.

Веднага съжалих за казаното. Защо се бърках в техните отношения? Тя само сви рамене и отвърна:

— Ти нали си имаш Лидия.

— Откъде знаеш за Лидия? — учудих се аз.

— Четох за това в разни тъпи списания.

— Това е стара история, приключила преди четири години. Отдавна не сме заедно… Беше просто увлечение.

Реших да сменя темата и показах снимката, която бях взел със себе си.

— Спомняш ли си тази снимка?

Тя се усмихна печално и погали с пръсти хартията.

— Кой би помислил тогава, че ще станеш прочут писател?

— А ти музикална звезда?

— Нямаше да стана, ако не беше ти…

— Престани.

И двамата млъкнахме. Внезапно тя се обърна към мен, както го правеше преди: Марки.

— Марки — промълви тихо, — вече осем години, откакто ми липсваш.

— И ти на мен. Следях отблизо кариерата ти.

— А аз прочетох твоите романи.

— Харесаха ли ти?

— Да. Много. Често препрочитам откъси от първия ти роман. Така отново се срещам с твоите братовчеди. Срещам се с бандата на Голдманови.

Усмихнах се. Отново погледнах снимката, която държах в ръка.

— Тази снимка сякаш те омайва — каза тя.

— Не съм сигурен дали ме омайва, или ме обсебва.

Прибрах я в джоба си и си тръгнах.

През онзи ден, докато излизах от имението на Кевин, така и не забелязах черния ван, паркиран на улицата, нито мъжа на волана, който ме бе наблюдавал.

А когато потеглих, той ме бе проследил.

*  *  *

Балтимор, Мериленд

Ноември 1989 г.

Откакто Уди бе изразил желание да окоси моравата на Голдманови, мисълта за това постоянно спохождаше чичо Соул. Особено след като Арти дойде на вечеря у тях и се оплака, че не може да се справи с момчето.

— Поне харесва училището — сподели той. — Обича да научава нови неща и е умен. Но след часовете отново го прихващат, а аз не мога непрекъснато да го държа под око.

— А къде са родителите му? — запита чичо Соул.

— Майка му отдавна не се е мяркала.

— Наркоманка ли е?

— Дори и такава не е. Просто изчезна. Беше съвсем млада. Бащата също. Беше си въобразил, че ще може да се грижи за момчето, но един ден започна сериозна връзка и у тях настана пълна бъркотия. Малкият беше побеснял и налиташе да се бие с всички. Намеси се социалната работничка, а после и съдия за малолетни. Прибраха го в дом за деца, отначало уж временно, но приятелката на баща му се премести в Солт Лейк Сити и той се възползва от случая да замине с нея на другия край на страната, където се ожениха и им се родиха деца. Удроу остана в Балтимор и не иска дори да чуе за Солт Лейк Сити. От време на време се обажда на баща си по телефона. Понякога получава писма от него. Най-много ме притеснява това, че Удроу е постоянно в компанията на онзи тип Девън, дребен престъпник, който смърка кока и размахва пистолет.

Тогава чичо Соул се досети, че ако след училище Уди се заеме да коси моравата, няма да му остава време да се шляе по улиците. Сподели това със стария градинар Денис Бънк, който държеше монопола по поддръжката на градините в „Оук Парк“.

— По принцип не наемам никого, господин Голдман. Особено пък някакви си малолетни престъпници.

— Момчето е свястно.

— Престъпник е.

— Имате нужда от помощ. Виждам, че все по-трудно се справяте сам с работата.

Чичо Соул имаше право: Бънк вече трудно насмогваше, но беше стиснат и не му се щеше да плаща на работник.

— И кой ще му дава заплата? — запита накрая Бънк, на път да бие отбой.

— Аз — отвърна чичо Соул. — Пет долара на час за него и допълнително два за вас в качеството ви на наставник.

Бънк се колеба още малко и накрая отстъпи, като насочи заплашително пръст към чичо Соул.

— Искам да ви предупредя. Ако този малък глупак повреди техниката или ме окраде, вие ще плащате.

Ала Уди не направи пито едното, пито другото. Посрещна с възторг предложението на чичо Соул да работи за Бънк.

— Господин Голдман, нали ще се грижа и за вашата градина?

— Сигурно, от време на време. Само че преди всичко трябва да помагаш на господин Бънк. И да го слушаш.

— Обещавам да се старая.

След училище и през почивните дни Уди вземаше автобуса и пристигаше в „Оук Парк“. Бънк го чакаше до своята камионетка, паркирана недалеч от спирката, и двамата правеха обиколка на градините.

От Уди излезе предан и съвестен помощник. Минаха няколко седмици и в Мериленд настана есен. Вековните дървета в „Оук Парк“ се обагриха в червено и жълто, а не след дълго започнаха да ронят мъртвите си листа по алеите. Налагаше се да почистват тревните площи, да подготвят растенията за зимата и да покриват с брезент басейните.