Книга за Балтиморови

Никой не би могъл да каже как се роди враждата. Само по себе си прозвището, което децата бяха лепнали на Прасето, показваше, че той е постоянна мишена на техните подигравки. На двора те запушваха носове и подвикваха: „Мирише на лайна, Прасето се насра!“. Прасето се втурваше да ги бие, но всички се разбягваха като стадо подплашени антилопи и, естествено, най-слабият от тях, тоест Хилел, попадаше в ръцете на преследвача и плащаше заради другите. Обикновено Прасето само му извиваше ръката от страх да не го забележи някой учител и просъскваше: „Почакай, Скаридо. Скоро ще си разчистим сметките!“. Веднага след часовете Прасето се втурваше към баскетболното игрище, недалеч от училището, където Хилел вече се целеше в коша, и, необезпокояван, го смазваше от бой, а през това време останалите ученици се наслаждаваха на зрелището. Прасето го хващаше за яката, сваляше го на земята и го обсипваше с удари, насърчаван от шумните овации.

Хилел се превърна в постоянна жертва на Прасето, който започна редовно да го подлага на изтезания. Залепяше се за него от сутринта и не го оставяше на мира до края на занятията. Така за съучениците си Хилел вече беше абсолютно безправно същество. Не минаха и три седмици, когато той започна да моли майка си да не го праща повече в „Оук Трий“, но леля Анита го насърчи да прояви повече упоритост. „Хилел, скъпи, не можем да сменяме училищата до безкрай. Ако продължава така и не можеш да свикнеш с училищната среда, ще се наложи да те изпратим в специализирано училище.“ Казваше това с много нежност и известен фатализъм. Хилел не искаше да кара майка си да страда, а още по-малко — да се озове в специализирано училище, и трябваше да се примири с всекидневния бой след часовете.

Помня, че леля Анита го водеше по магазините в опит да го убеди да се облича като своите връстници. Сутрин го откарваше до училище със заръката: „Гледай да не се набиваш на очи. И си намери приятели“. Слагаше му за закуска повече кифлички, за да може да почерпи съучениците си и да спечели доверието им. „Мамо, приятели не се купуват с кифлички“, възразяваше той, а тя го гледаше безпомощно. През междучасието Прасето изсипваше съдържанието на чантата му насред двора и започваше да му тъпче насила кифличките в устата. Вечерта леля Анита го питаше: „Твоите приятели харесаха ли кифличките?“. А той отговаряше: „Много ги харесаха, мамо“. На другия ден тя му даваше още повече, без да подозира, че по този начин поставя на изпитание еластичността на устната му кухина. Не след дълго представлението с кифличките пожъна феноменален успех: през междучасието учениците се събираха в кръг около Хилел и с нетърпение очакваха Прасето да започне да му тъпче сладките хлебчета в гърлото. Всички крещяха: „Плюскай! Плюскай! Плюскай! Плюскай!“. Привлечен от глъчката, един учител дойде и написа порицание в бележника на Хилел: „Има усет за зрелището, но не се сеща да почерпи другарите си“.

Леля Анита сподели тревогите си с педиатъра, който следеше развитието на Хилел.

— Докторе, постоянно повтаря, че не обича училището. Нощем не може да спи, почти не се храни. Чувствам, че никак не е щастлив.

— Вярно ли е това, което казва майка ти? — обърна се лекарят към Хилел.

— Да, докторе.

— И защо не обичаш да ходиш на училище?

— Не е училището, по-скоро другите деца.

Леля Анита се обади с въздишка:

— Все едно и също, докторе. Постоянно се оплаква от другите деца. Само че ние вече сменихме няколко училища…

— Хилел, наясно ли си, че ако не положиш усилие да се приспособиш, ще отидеш в специализирано училище?

— Не искам в специално училище… Не искам.

— Защо?

— Искам да ходя в нормално училище.

— Значи, топката е в твоето поле, Хилел.

— Зная, докторе, зная.

Прасето продължаваше да го бие, да го краде и унижава. Караше го да пие от бутилки, пълни с жълтеникава течност, да лочи от локви застояла вода, цапаше лицето му с кал. Вдигаше го, все едно беше перушинка, тръскаше го като маракас и крещеше: „Ти си скарида, кучешко лайно, тъп си като гъз!“, а когато изворът му на обиди пресъхнеше, го удряше с юмрук в корема и му изкарваше въздуха. Хилел беше отчайващо мършав и Прасето го хвърляше във въздуха като книжно самолетче, налагаше го с чантата, докато главата му се покрие с цицини, извиваше му ръцете във всички посоки и приключваше сеанса с думите: „Ще спра само ако ми оближеш обувките“. И за да сложи край на изтезанието, Хилел се подчиняваше. Коленичеше пред очите на всички и ближеше подметките на Прасето, който използваше случая, за да го ритне няколко пъти в лицето. Половината ученици се смееха, а другата половина, в порив на всенародно веселие, на свой ред налитаха върху него. Скачаха отгоре му, газеха ръцете му, скубеха го. Целта на всички беше една: да не се превърнат в жертви. Докато Прасето се занимаваше с Хилел, нямаше да посегне на тях.