Книга за Балтиморови

Продължихме така, докато накрая треньорът съвсем излезе от кожата си, вкопчи се в стълба и се покатери по него като маймуна. За да ни впечатли, започна да прави куп ненужни движения и неизбежното се случи: ръцете му се изплъзнаха и той падна от върха на гредата, която, за да бъда точен, бе висока седем метра и половина. Просна се на земята и започна да крещи неистово. Опитахме се да му помогнем, но лекарите от пристигналата линейка ни съобщиха, че и двата му крака са счупени и до края на престоя ни няма да го видим повече. Хилел бе отстранен от спортния лагер, а заедно с него и аз. Леля Анита и чичо Соул дойдоха да ни приберат и ни заведоха в общинската болница, за да се извиним лично на клетия треньор.

Една година след тази случка Хилел се запозна с Уди. Вече беше деветгодишен, но си оставаше слабичък и мършав и продължаваше да понася тормоза от страна на съучениците, които го наричаха Скаридата. Останалите деца така го тероризираха, че се наложи за две години да смени три училища, но всеки път на новото място се чувстваше все така нещастен. Единственото му желание бе да води нормален живот, да има приятели в квартала и по нищо да не се отличава от децата на неговата възраст. Направо бе обсебен от баскетбола. Обожаваше тази игра. Понякога през почивните дни звънеше на някои съученици. „Ало? Обажда се Хилел… Хилел. Хилел Голдман.“ Повтаряше името си, докато накрая се виждаше принуден да каже: „Обажда се Скаридата…“. Момчетата понякога нарочно се преструваха, че не разбират кой ги търси. „Исках да знам дали днес следобед ще ходиш на игрището.“ Отговорът неизменно беше отрицателен. Ала Хилел знаеше, че го лъжат. Любезно казваше дочуване и час по-късно съобщаваше на родителите си: „Отивам да играя баскетбол с приятелите“. Яхваше велосипеда и изчезваше за целия ден. Отиваше на игрището, където заварваше съучениците си, които уж не би трябвало да са там. Не им се сърдеше, сядаше на пейката с надеждата, че ще го поканят да играе с тях. Никой обаче не желаеше Скаридата в своя отбор. Прибираше се тъжен у дома, като се стараеше да покаже, че всичко е наред. Не искаше родителите му да се тревожат за него. За вечеря се появяваше на масата с фланелката на Майкъл Джордан, от чиито ръкави стърчаха тънките му като сламки ръце.

— Успя ли да поиграеш днес? — питаше чичо Соул.

— Ами! Другите разправят, че съм бил много слаб.

— Сигурен съм, че си същински шампион.

— Напротив, истината е, че изобщо не ме бива. Само че, ако не ме пускат да играя, как да стана по-добър?

На чичо и леля им беше трудно да намерят златната среда между прекомерните грижи и свободата, която би му позволила сам да се справя с трудностите на живота. Накрая спряха избора си на реномираното частно училище „Оук Трий“, недалеч от техния дом.

Училището веднага им хареса. Прие ги директорът, господин Хенингс, който ги разведе из сградите, като непрекъснато повтаряше, че неговото заведение е изключително: „Училище „Оук Трий“ е едно от най-добрите. Занятията са на най-високо равнище, програмите са съобразени с интереса на обучаемите, а учителите идват от всички краища на страната“. Училището насърчавало творческото мислене, развивало способностите: имало ателиета по живопис и музика, по пластични изкуства. Гордеели се с вестника, който излизал веднъж седмично и бил списван изцяло от ученици в редакция, разполагаща с най-модерна техника. Накрая директорът Хенингс успя да убеди чичо Соул и леля Анита, като изпя последния куплет от одата, предназначена за отчаяни родители като тях: „Щастливи ученици, мотивация, ориентиране в живота, отговорност, репутация, качество, сплотеност, всякакви спортове, терен за бъдещи шампиони по езда“.

Нямам представа как Хилел извърши подвига само за няколко дни да настрои срещу себе си всички свои съученици от „Оук Трий“. Със същия успех след това успя да разсърди и повечето преподаватели, като откриваше грешки в сборниците с упражнения, правеше забележки на учителя по латински за произношението му и задаваше въпроси, за които се смяташе, че не подхождат на възрастта му.

— Ще научите това след две години — отвръщаше преподавателят.

— А защо не сега, след като ви питам?

— Защото така. Това го няма в програмата, а програмата си е програма.

— Може би вашата програма не съответства на нашия клас.

— Може би ти, Хилел, не съответстваш на твоя клас.

По училищните коридори веднага се набиваше на очи. Носеше закопчана догоре карирана риза, за да скрие баскетболната фланелка, която никога не сваляше от гърба си с надеждата един ден да постигне своята мечта: да се разкопчае и да се появи като непобедим атлет, който вкарва кошове под аплодисментите на останалите ученици. Раницата му беше натъпкана с книги, взети от общинската библиотека, и никога не се разделяше с баскетболната топка.

Една седмица в „Оук Трий“ беше достатъчна, за да се превърне животът му в ад. Много бързо той си навлече омразата на страшилището от техния клас, късокрак шишко на име Винсънт, когото учениците наричаха Прасето.