Книгата на живота

Новините за убийствата — прерязани артерии, липса на кръвни улики, почти животински атаки върху човешките тела — бяха по вестниците от Лондон до Москва. Всяка история се спираше върху странния метод на убиване и заплашваше да изложи вампирите на вниманието на хората.

— Няма да направя грешката отново да си мълча — продължи Матю. — Рицарите на Лазар и Дьо Клермон може и да не са в състояние да защитят живота на жена ми и семейството й, но аз определено мога.

— Ти не си убиец, Мат — настоя Хамиш. — Не позволявай на гнева да те заслепява.

Той пребледня, когато Матю се обърна към него. Макар да знаеше, че приятелят му е на няколко стъпки по-близо до животинското царство в сравнение с повечето двукраки създания, Хамиш никога не го беше виждал толкова опасен и така приличащ на вълк.

— Сигурен ли си? — Обсидиановите очи на Матю примигнаха. Той се обърна и излезе от стаята.

По характерния аромат на женско биле на Маркъс Уитмор, тази нощ примесен със замайващото ухание на люляк, Матю с лекота проследи сина си до фамилните апартаменти на втория етаж на замъка. Съвестта го жегна при мисълта какво може да е дочул Маркъс по време на разгорещения разговор, тъй като синът му имаше слуха на вампир. Матю стисна устни, когато носът му го доведе до вратата при стълбите, и потисна пламналия гняв, щом си даде сметка, че Маркъс използва стария кабинет на Филип.

Почука и бутна тежката дървена врата, без да чака отговор. С изключение на сребристия лаптоп на бюрото, където преди се намираше преспапието, помещението изглеждаше точно по същия начин като в деня на смъртта на Филип дьо Клермон през 1945 година. На масичката до прозореца стоеше същият бакелитен телефон. Купчини тънки пликове и навита пожълтяла хартия очакваха Филип да пише на някого от многобройните си кореспонденти. На стената висеше старата карта на Европа, по която Филип беше следил позициите на армиите на Хитлер.

Матю затвори очи от внезапна остра болка. Филип не беше предвидил едно — че ще попадне в ръцете на нацистите. Един от неочакваните подаръци от разходката им във времето беше шансът да види отново Филип и да се помири с него. Цената, която трябваше да плати, бе подновеното чувство за загуба, когато отново се върна в свят, в който Филип дьо Клермон вече не съществуваше.

Когато отвори отново очи, Матю се озова пред яростното лице на Фийби Тейлър. На Маркъс му отне само част от секундата да застане между баща си и топлокръвната жена. Матю с известно удовлетворение видя, че синът му не е изгубил напълно ума си, когато си е избирал партньорка, макар че ако беше поискал да нарани Фийби, момичето вече нямаше да е сред живите.

— Маркъс — кимна му Матю, преди да погледне зад него. Фийби изобщо не отговаряше на обичайните предпочитания на Маркъс. Синът му винаги беше предпочитал червенокосите. — Нямахме време да се запознаем както подобава при първата ни среща. Аз съм Матю Клермон. Бащата на Маркъс.

— Знам кой сте. — Британският акцент на Фийби беше характерен за държавни училища, извънградски къщи и западащи аристократични фамилии. Маркъс, демократичният идеалист на семейството, бе хлътнал по жена със синя кръв.

— Добре дошли в семейството, мис Тейлър. — Матю се поклони, за да скрие усмивката си.

— Наричайте ме Фийби, моля. — Тя моментално заобиколи Маркъс и протегна дясната си ръка. Маркъс се направи, че не забелязва. — В повечето благовъзпитани кръгове, професор Клермон, в този момент трябва да поемете ръката ми и да я стиснете. — Фийби изглеждаше доста раздразнена. Ръката й продължаваше да стърчи напред.

— Заобиколена сте от вампири. Какво ви накара да си мислите, че ще намерите цивилизовани обноски тук? — Матю я изгледа с немигащи очи. Фийби се смути и се извърна. — Може да смятате поздрава ми за ненужно официален, Фийби, но никой вампир не докосва чужда партньорка — или дори годеница — без разрешение.

Той погледна многозначително към големия изумруд на безименния пръст на лявата й ръка. Маркъс беше спечелил камъка на карти в Париж преди векове. И тогава, и сега той струваше малко състояние.

— О! Маркъс не ми е споменавал този обичай — каза Фийби и се намръщи.

— Не, но те запознах с някои прости правила. Може би е време да ги прегледаме — прошепна Маркъс на годеницата си. — И междувременно ще направим репетиция на сватбените си клетви.

— Защо? Пак няма да намериш в тях думата „подчинявам се“ — хладно рече Фийби.

Матю се изкашля, преди разправията да е излязла от контрол.

— Дойдох да се извиня за избухването си в библиотеката — каза той. — Понякога се паля твърде бързо. Простете невъздържаността ми.

Не беше просто невъздържаност, но Маркъс — както и Хамиш — не знаеше това.

— Какво избухване? — намръщи се неразбиращо Фийби.

— Нищо не съм чул — увери го Маркъс, макар че изражението му говореше обратното.

— Питах се дали би се съгласил да прегледаш Даяна? Както несъмнено знаеш, тя носи близнаци. Мисля, че е в началото на второто си тримесечие, но доста време нямахме достъп до нормални медицински грижи и бих искал да съм сигурен.