Книгата на живота

Изабо махна с ръка да млъкна, когато мърморенето от другата страна стана по-настойчиво.

— Мисля, че Силвия е успяла да проследи артикула до една неотдавнашна продажба. Разбира се, тя е твърде дискретна, за да ми каже кой е купувачът. — Известно време Изабо кимаше, слушайки извиненията. После котето скочи. — Свържи се с купувача заради мен, Чарлз. Няма да понеса да видя внука си разочарован в такъв щастлив за него момент.

Лорд Сътън явно не знаеше какво да каже.

— Дьо Клермон са щастливи да имат такива дългогодишни и сърдечни отношения със „Сотбис“. Кулата на Матю щеше да се срути под тежестта на книгите му, ако не беше Самюъл Бейкър.

— Мили боже! — Ченето на Фийби увисна.

— И успя да разчистиш до голяма степен къщата на Матю в Амстердам. Никога не съм харесвал онзи тип и картините му. Знаеш кого имам предвид. Как му беше името? Онзи, чиито картини все изглеждат недовършени?

— Франс Хале — прошепна Фийби, чиито очи бяха станали като паници.

— Франс Хале — одобрително й кимна Изабо. — Сега двамата с теб трябва да го убедим да се отърве от портрета на онзи унил пастор, който е окачил над камината в салона на горния етаж.

Фийби тихо изписка. Заподозрях, че едно от предстоящите й пътешествия за каталогизиране ще включва и Амстердам.

Лорд Сътън даде някакви уверения, но за Изабо това не беше достатъчно.

— Напълно ти се доверявам, Чарлз — прекъсна го тя, макар на всички и конкретно на лорд Сътън да им беше ясно, че не е така. — Можем да го обсъдим утре на кафе.

Сега бе ред на лорд Сътън да изписка. Последва буен поток от обяснения и оправдания.

— Не е нужно да идваш във Франция. В Лондон съм. При това съвсем близо до офисите ти на Бонд Стрийт. — Изабо потупа бузата си. — Единайсет? Добре. Предай поздравите ми на Хенриета. До утре.

Изабо затвори.

— Какво? — попита тя, обръщайки се към Фийби и мен.

— Току-що изработи най-грубо лорд Сътън! — възкликна Фийби. — А нали сама каза, че имало нужда от дипломация.

— Дипломация, да. Сложни кроежи, не. Често простото е най-добро. — Изабо се усмихна като тигрица. — Чарлз е много задължен на Матю. С времето и ти ще имаш много длъжници, Фийби. Тогава ще разбереш колко е лесно да постигаш желанията си. — Изабо ме изгледа остро. — Изглеждаш ми бледа, Даяна. Не си ли доволна, че скоро ще имаш и трите липсващи листа от Книгата на живота?

— Да — потвърдих.

— Тогава какъв е проблемът? — повдигна вежди тя.

„Проблемът?“ След като се сдобиех с трите липсващи листа, нищо нямаше да стои между мен и необходимостта да открадна ръкописа от Бодлианската библиотека. Щях да стана крадец на книги.

— Нищо — промълвих аз.

Върнах се при писалището в подходящо кръстената Китайска стая и отново погледнах гравюрите на Кирхер, като се мъчех да не мисля какво ще се случи, ако Фийби и Изабо открият последния липсващ лист. Не можех да концентрирам усилията си в откриване на всяка гравюра на дърво в обемистите трудове на Кирхер, така че станах и отидох до прозореца. Улицата долу бе тиха, само от време на време по тротоара минаваше някой родител с детето си или турист с карта в ръка.

Матю винаги можеше да ме изтръгне от тревогите ми с откъс от песен, шега или (още по-добре) целувка. Изпълнена с нужда да съм по-близо до него, тръгнах по пустия коридор на втория етаж, докато не стигнах кабинета му. Ръката ми спря над дръжката. След кратко колебание я завъртях и влязох.

Ароматът на канела и карамфил ме обгърна. Матю не бе стъпвал тук през последните дванайсет месеца, но въпреки това отсъствието му — както и бременността ми — ме бяха направили по-чувствителна към миризмата му.

Дизайнерът на моята пищна спалня и на дневната, в която бях прекарала сутринта, определено не е бил допуснат тук. Тази стая беше мъжка и непретенциозна, стените й се заемаха единствено от библиотечни шкафове и прозорци. Великолепни глобуси, небесен и земен, стояха на дървените си поставки, готови да дадат консултация, ако възникне някакъв астрономически или географски въпрос. Тук-там на малки масички бяха пръснати естествени чудатости. Обиколих стаята по часовниковата стрелка, сякаш изплитах заклинание да върна Матю, като от време на време спирах да погледна някоя книга или да завъртя небесния глобус. Най-странният стол, който бях виждала, ме накара да спра за по-дълго. Имаше висока, силно извита облегалка с монтирана на нея стойка за книги, тапицирана с кожа, а седалката беше във формата на седло. Единственият начин да седнеш на него бе да го яхнеш, както правеше Галоуглас всеки път, когато обръщаше стол в трапезарията. Онзи, който ползваше стола за четене, трябваше да може да наглася уреда на идеална височина за книгата или за писане. Пробвах теорията, като прехвърлих крак над меката седалка. Столът се оказа изненадващо удобен и си представих как Матю седи на него и чете часове наред на щедрата светлина от прозорците.

Станах от стола и се обърнах. Онова, което висеше над камината, ме накара да ахна — двоен портрет на Филип и Изабо в естествени размери.