Книгата на живота

— Докато бях в Ню Хейвън, колегата ми Люси Мериуедър ми помогна да проследя евентуалната история на Книгата на живота. Един от загадъчните ръкописи на Рудолф се е озовал в ръцете на Кирхер. Помислихме си, че в него може да е била пъхната и илюстрацията с дървото. — Посочих титулната страница на Mogens sive De Arte Magnetica. — Вече съм повече от сигурна, че Кирхер най-малкото е виждал изображението, като съдя по тази илюстрация.

— Не можеш ли просто да прегледаш книгите и книжата на Кирхер? — попита Хамиш.

— Мога, стига книгите и книжата още да съществуват — отвърнах с усмивка. — Личният архив на Кирхер бил изпратен за съхранение в една стара папска резиденция, Вила Мондрагоне в Италия. В началото на двайсети век йезуитите започнали дискретно да разпродават някои от книгите, за да съберат средства. Двете с Люси смятаме, че тогава са продали и листа.

— В такъв случай би трябвало да има опис на продажбите — замислено вметна Фийби. — Свърза ли се с йезуитите?

— Да — кимнах. — Нямат никакви записи или ако имат, не искат да ги споделят. Люси писа и на по-големите аукционни къщи.

— Е, едва ли е стигнала много далеч. Информацията за продажбите е поверителна — изтъкна Фийби.

— Така ни казаха и на нас. — Поколебах се достатъчно дълго, за да може Фийби да предложи онова, за което се страхувах да помоля.

— Ще пиша на Силвия, че няма да мога да разчистя бюрото си утре, какъвто бе планът — каза тя. — Не мога да задържам неопределено дълго „Сотбис“, но мога да проверя и други източници и да се свържа с хора, които биха проговорили, ако подходя към тях по подходящия начин.

Преди да успея да отговоря, входният звънец иззвъня. След кратка пауза иззвъня отново. И отново. На четвъртия път продължи да звъни и си помислих, че посетителят е забил пръста си в копчето и не го маха.

— Даяна! — извика познат глас. Звъненето се замести с думкане по вратата.

— Сара! — възкликнах и скочих на крака.

Свеж октомврийски ветрец нахлу в къщата, носейки със себе си миризма на сяра и шафран. Втурнах се по коридора. Сара беше там, с побеляло лице и безумно разпиляна по раменете червена коса. Фернандо стоеше до нея, понесъл два куфара, сякаш общото им тегло бе не повече от това на официална покана.

Зачервените очи на Сара се обърнаха към мен и тя пусна котешката клетка на Табита, която тупна на мраморния под. Разпери широко ръце и аз се хвърлих в обятията й. Ем винаги ми даваше утеха, когато се чувствах самотна и уплашена като дете, но точно сега имах нужда тъкмо от Сара.

— Всичко ще бъде наред, мила — прошепна тя, като ме притискаше силно.

— Току-що говорих с отец X и той каза, че трябва да следвам инструкциите ви дословно, госпожо... мадам — жизнерадостно съобщи Ленард Шордич, докато минаваше покрай Сара и мен. Отдаде ми весело чест.

— Андрю каза ли нещо друго? — попитах, като се отделих от леля си. Може би Хабърд беше споделил някакви новини за Джак — или Матю.

— Да видим. — Ленард подръпна върха на дългия си нос. — Отец X заръча да се уверя, че знаете къде започва и къде свършва Лондон, а ако загазите, да идете право в „Сейнт Пол“, където ще получите помощ.

Сърдечни потупвания по гърбове показаха, че Фернандо и Галоуглас най-сетне отново са заедно.

— Проблеми? — тихо попита Галоуглас.

— Никакви, освен че трябваше да убеждавам Сара да не изважда от строя детектора за дим в тоалетната на първа класа, за да може да пуши тайно — благо рече Фернандо. — Следващия път, когато трябва да лети, пратете самолет на фамилията. Ще почакаме.

— Благодаря, че дойдохте толкова бързо, Фернандо — с благодарна усмивка рекох аз. — Сигурно ти се иска никога да не беше срещал мен и Сара. Като че ли единствената работа на Бишъп е да те оплетат още повече с Дьо Клермон и техните проблеми.

— Тъкмо обратното — меко възрази той. — Освобождавате ме от тях.

За моя изненада Фернандо пусна багажа и коленичи пред мен.

— Стани. Моля те. — Опитах се да го вдигна.

— Последния път, когато коленичих пред жена, бях изгубил един от корабите на Изабела Кастилска. Двама от стражите й ме принудиха да коленича с извадени мечове, за да изпрося прошката й — със сардонична усмивка рече Фернандо. — Тъй като този път го правя доброволно, ще стана едва след като приключа.

Появи се Март и остана слисана, когато го видя в подобна подчинена поза.

— Нямам нито близки, нито роднини. Създателят ми си отиде. Партньорът ми си отиде. Нямам деца. — Фернандо захапа китката си и стисна юмрук. Кръвта потече от раната по ръката му и закапа по черните и бели мраморни плочки. — Посвещавам кръвта и тялото си в служба и за честта на твоята фамилия.

— Дявол да ме вземе! — изпъшка Ленард. — Отец X не прави така. — Бях виждала как Андрю Хабърд приема създание в паството си и макар да не бяха еднакви, двете церемонии си приличаха по тон и смисъл.

Отново всички в къщата зачакаха реакцията ми. Вероятно имаше някакви правила и прецеденти, които да следвам, но точно в този момент нито ги знаех, нито ми пукаше за тях. Взех окървавената ръка на Фернандо в своята.

— Благодаря, че се доверяваш на Матю — казах просто аз.