Книгата на живота

— Значи Матю е възприел прекаленото покровителственото си поведение от Филип? — попитах, мислейки си за всички пъти, когато се бе излагал на опасност, за да ме предпази от нея.

— Матю беше овладял изкуството да отрупва с внимание една жена много преди да стане вампир — меко отвърна Изабо. — Знаеш го.

— А ти винаги ли се подчиняваше на заповедите на Филип?

— Не повече, отколкото ти се подчиняваш на Матю. — Гласът й се сниши заговорнически. — И бързо ще откриеш, че никога не си така свободна да вземаш свои собствени решения, както в моментите, когато Матю е зает да се прави на патриарх пред някого друг. Може дори да започнеш да очакваш е нетърпение тези моменти на раздяла, също като мен.

— Съмнявам се. — Притиснах с юмрук кръста си в опит да го разтрия. Обикновено Матю го правеше. — Трябва да ти кажа какво се случи в Ню Хейвън.

— Никога не бива да обясняваш действията на Матю на когото и да било — остро ме спря Изабо. — Вампирите неслучайно не разказват истории. Знанието е сила в нашия свят.

— Ти си майка на Матю. Не би трябвало да пазя тайни от теб. — Пресях събитията от последните няколко дни. — Той откри самоличността на едно от децата на Бенджамин и се срещна е правнук, за когото не бе подозирал. — От всички странни поврати в живота ни срещата с Джак и баща му трябваше да е най-значителна, не на последно място и защото в момента се намирахме в града на отец Хабърд. — Името му е Джак Блекфрайърс и живееше с нас през хиляда петстотин деветдесет и първа.

— Значи синът ми най-сетне е научил за Андрю Хабърд — подхвърли Изабо с лишен от емоции глас.

— Нима си знаела! — извиках.

Усмивката на Изабо би ме ужасила — някога.

— А ти нима още си мислиш, че заслужавам пълната ти откровеност, дъще?

Матю ме бе предупредил, че не съм годна да водя глутница вампири.

— Ти си съпруга на сир, Даяна. Трябва да се научиш да казваш на другите само онова, което е нужно да знаят, и нищо повече — инструктира ме тя.

Ето че научих първия си урок, но несъмнено предстояха и други.

— Ще ме научиш ли, Изабо?

— Да. — Едносричният й отговор будеше повече доверие от многословна клетва. — На първо място трябва да си внимателна, Даяна. Макар да си партньор и съпруга на Матю, ти си Дьо Клермон и трябва да останеш такава, докато въпросът с издънката не бъде уреден. Положението ти в семейството на Филип ще защитава Матю.

— Той каза, че Паството ще се опита да убие него и Джак, щом научи за Бенджамин и кръвожадността — казах аз.

— Ще опитат. Ние няма да им позволим. Но засега трябва да почиваш. — Изабо махна копринената покривка и нагласи възглавниците.

Заобиколих огромното легло, хванала един от стълбовете, поддържащи балдахина. Резбата под пръстите ми изглеждаше позната. „Спала съм в това легло и преди“ — осъзнах аз. Това не беше легло на друга жена. А мое. То бе в дома ни в Блекфрайърс през 1590 година и по някакво чудо бе оцеляло през всички тези векове, за да се озове в стая, посветена от Матю на лунната светлина и заклинанията.

След като прошепнах благодарност на Изабо, отпуснах глава на меките възглавници и се унесох в неспокойна дрямка.

Спах почти двайсет и четири часа и сигурно щях да спя още, но пронизителният клаксон на някаква кола ме изтръгна от сънищата и ме запрати в непознат мрак със зелени оттенъци. Едва тогава другите звуци проникнаха в съзнанието ми — оживен трафик на улицата отвън, затваряща се някъде в къщата врата, бърз приглушен разговор в коридора.

С надеждата, че силната струя гореща вода ще отпусне схванатите ми мускули и ще проясни главата ми, изследвах лабиринта от малки помещения зад една бяла врата. Открих не само душ, но и куфара си, поставен на сгъваема стойка, предназначена за далеч по-обемисти куфари. Извадих от него двата листа от Ашмол 782 и лаптопа. От останалия ми багаж имаше какво да се желае. Като се изключи малкото бельо, няколкото тесни горнища, трико за йога, което вече не ми ставаше, чифт различни обувки и черен панталон за бременни, вътре нямаше нищо. За щастие, в гардероба на Матю имаше предостатъчно изгладени ризи. Навлякох една широка сива и подминах затворената врата, която със сигурност водеше към неговата спалня.

Слязох долу боса, понесла компютъра и големия плик с листата от Книгата на живота. Величествените помещения на първия етаж пустееха — ехтящ бален салон с достатъчно кристал и злато за обзавеждане на целия Версай, по-малък музикален салон с пиано и други инструменти, официален салон, който май бе украсен от Изабо, и също така официална трапезария с безкрайна махагонова маса и места за двайсет и четири души, библиотека, пълна с книги от осемнайсети век, и игрален салон с покрити със зелено сукно маси за карти, сякаш взети от роман на Джейн Остин.