Книгата на живота

— Ще спрем в Аланч да обядваме. Навремето в тамошните гори имаше голямо стадо елени. — Нямаше да стигнат толкова далеч, защото Изабо вече бе изпратила на Ален съобщение да ги чака извън Мюра. Той щеше да ги откара до Клермон-Феран, където щяха да се качат на една от адските летящи машини на Болдуин и да продължат към Лондон. Март ненавиждаше летенето, което според нея бе неестествено, но не можеха да позволят Даяна да пристигне в студена къща. Изабо пъхна в ръката на Жербер визитка на Жан-Люк. — До следващия път.

Хванати под ръка, двете излязоха в свежото утро. Кулите на замъка Анж-Дешу ставаха все по-малки и по-малки зад тях, докато не изчезнаха от поглед.

— Трябва да сложа нова аларма, Март. В седем и трийсет и седем сутринта. Напомни ми. Мисля, че „Маршът на Анри Четвърти“ ще бъде най-подходящ — прошепна Изабо, докато крачеха бързо на север към заспалите върхове на древните вулкани и бъдещето.

24.

— Това не може да бъде моята къща, Ленард. — Подобната на палат тухлена сграда с масивната фасада с пет прозорци и четирите си етажа в един от най-скъпите лондонски квартали правеше идеята невъзможна. В същото време почувствах и известно съжаление. Високите прозорци бяха с бели рамки, които изпъкваха на топлия фон на тухлите, старото стъкло намигаше на светлината на обедното слънце. Помислих си, че вътре къщата сигурно е залята със светлина. И сигурно бе топла, защото вместо обичайните два комина имаше три. По вратата на централния вход имаше достатъчно месинг, за да изработиш инструменти за цял оркестър. Би било славно да наречеш подобно нещо свой дом.

— Тук ми казаха да карам, госпожо... ъъъ, мисис... ъъъ, Даяна. — Ленард Шордич, някогашният приятел на Джак и един от опърпаната банда изгубени момчета на Хабърд, ги беше посрещнал заедно с Хамиш в терминала за частни пристигащи на градското летище в Доклендс. Сега той паркира мерцедеса и проточи врат над седалката в очакване на нови инструкции.

— Гарантирам, че това е твоята къща, лельо. Ако не ти харесва, ще я сменим с нова. Но нека обсъдим бъдещите покупко-продажби на недвижими имоти вътре, ако обичаш. Не е разумно да оставаме на улицата, където всяко създание може да ни види. Вземи багажа, момко. — Галоуглас слезе от предната седалка и затръшна вратата след себе си. Още беше ядосан, че не беше шофирал сам до Мейфеър. Аз обаче вече имах опит в пътуването с Галоуглас из Лондон и предпочетох да рискувам с Ленард.

Отново погледнах със съмнение имението.

— Не се безпокой, Даяна. Дом Клермон далеч не изглежда така внушително отвътре, колкото отвън. Има стълбище, разбира се. И гипсови орнаменти тук-там — каза Хамиш, докато отваряше вратата. — Като се замисля, цялата къща е наистина доста величествена.

Ленард се разрови в багажника и извади малкия ми куфар и голямата, изписана на ръка табела, която беше държал, докато ни чакаше. Бе искал да направи нещата както трябва и на табелата пишеше КЛЕРМОН с големи печатни букви. Когато Хамиш му посочил, че трябва да сме дискретни, Ленард бе зачеркнал името и бе изписал под него РОЙДЪН с още по-тъмни букви с помощта на дебел маркер.

— Как се сети да се обадиш на Ленард? — попитах Хамиш, докато той ми помагаше да изляза от колата. Когато го видях за последен път през 1591 година, Ленард беше в компанията на друго момче със странно отиващото му име Амен Корнър. Доколкото си спомням, Матю бе хвърлил кама по двамата само защото бяха донесли съобщение от отец Хабърд. Не бях и предполагала, че съпругът ми е останал във връзка и с двамата младежи.

— Галоуглас ми прати номера му. Каза, че трябва да държим делата си в рамките на фамилията колкото е възможно повече. — Демонът ме погледна с любопитство. — Не знаех, че Матю притежава бизнес с коли под наем.

— Компанията принадлежи на негов внук. — Бях прекарала по-голямата част от пътя от летището във взиране в промоционални диплянки в джоба зад седалката на шофьора, които рекламираха услугите на Хабърдс от „Хаундсдич“ ООД, „гордо посрещайки взискателните транспортни нужди на Лондон от 1917 година“.

Преди да успея да обясня по-подробно, една дребна възрастна жена с широки бедра и позната намръщена физиономия отвори синята сводеста врата. Зяпнах я втрещено.

— Изглеждаш чудесно, Март. — Галоуглас се наведе и я целуна. После се обърна и се намръщи при вида на късото стълбище, започващо от тротоара. — Защо си още долу, лельо?

— Защо Март е тук? — Гърлото ми беше пресъхнало и въпросът излезе като грачене.

— Даяна ли е? — Подобният на камбана глас на Изабо се разнесе над тихия шепот на градските звуци. — Двете с Март сме тук, за да помагаме, разбира се.

Галоуглас подсвирна.

— Принудителното ти задържане ти се е отразило добре, бабо. Не съм те виждал така жизнена от коронацията на Виктория.

— Ласкател. — Изабо потупа внука си по бузата. После ме погледна и ахна. — Даяна е бяла като сняг, Март. Въведи я вътре, Галоуглас. Веднага.

— Чу я, лельо — рече той, вдигна ме на ръце и стъпи на първото стъпало.