Книгата на живота

Изабо се беше погрижила Жан-Люк да включи Жербер в различни социални мрежи, за да държи вампира зает и да не й се пречка. Не можеше да проумее защо всички тези компании избираха за фирмените си знаци все някакви нюанси на синьото. Цветът винаги й се бе струвал безметежен и успокояващ, но в същото време социалните медии предлагаха единствено безкрайна възбуда и позьорство. Беше по-зле и от двора във Версай. Изабо си припомни между другото, че Луи Дьодоне* също си падаше доста по синьото.

* Луи XIV. — Б. пр.

Единственото оплакване на Жербер от новото му виртуално битие беше, че не можеше да се регистрира като „Понтифекс Максимус“. Изабо му каза, че така сигурно е по-добре, тъй като името можеше да се изтълкува като нарушение на съглашението от някои създания.

За жалост за Жербер — и за радост за Изабо — пристрастяването към интернет и разбирането как мрежата да се използва по възможно най-добрия начин не винаги вървяха ръка за ръка. Поради характера на сайтовете, в които влизаше най-често, Жербер се напълни с компютърни вируси. Освен това избираше прекалено сложни пароли и забравяше кои сайтове е посещавал и как е попаднал на тях. Това доведе до много телефонни разговори с Жан-Люк, който неизменно го избавяше от трудностите му и така винаги знаеше как да влиза в цялата онлайн информация на Жербер.

Това позволяваше на Изабо да се скита из замъка, да рови из вещите му и дори да препише изненадваща информация от множеството адресни указатели на вампира.

Животът като заложница на Жербер се оказа невероятно поучителен.

— Време е да тръгвам — повтори Изабо, когато Жербер най-сетне откъсна поглед от екрана. — Вече няма причина да ме държиш тук. Паството спечели. Току-що получих вест от семейството, че Матю и Даяна вече не са заедно. Предполагам, че напрежението е дошло в повече на горкото момиче. Сигурно си много доволен.

— Не знаех. А ти? — с подозрителна физиономия попита Жербер. — Доволна ли си?

— Разбира се. Винаги съм презирала вещиците. — Не беше нужно Жербер да знае колко коренно се бяха променили чувствата й.

— Хммм. — Той все още изглеждаше предпазлив. — Вещицата на Матю в Медисън ли е отишла? Даяна Бишъп би искала да е с леля си, ако е оставила сина ти.

— Сигурна съм, че копнее за дома — смътно отвърна Изабо. — Типично е след скъсване да потърсиш онова, което ти е познато.

Изабо смяташе за обещаващо, че Даяна е избрала да се върне на място, където двамата с Матю бяха живели заедно. Колкото до скъсването, имаше много начини да облекчиш болката и самотата, които вървяха с участта да си партньор на сир на велик вампирски клан, какъвто Матю скоро щеше да стане. Изабо очакваше с нетърпение да сподели тези начини със снаха си, която бе далеч по-корава, отколкото биха очаквали повечето вампири.

— Трябва ли да съгласуваш заминаването ми с някого? С Доменико? Или може би със Сату? — настоятелно попита Изабо.

— Те играят по свирката ми, Изабо — намръщено отвърна Жербер.

Беше унизително просто да манипулираш Жербер, ако е въвлечено егото му. А то бе винаги въвлечено. Изабо скри доволната си усмивка.

— Ако те пусна, нали ще се върнеш в Сет-Тур и ще останеш там? — попита Жербер.

— Разбира се — тутакси отвърна тя.

— Изабо — изръмжа той.

— Не съм напускала територията на Дьо Клермон от края на войната — изтъкна тя леко раздразнено. — Освен ако Паството не реши да ме вземе отново за заложница, ще остана в земята на фамилията. Единствено Филип би могъл да ме убеди да направя друго.

— За щастие, дори Филип дьо Клермон не е в състояние да ни заповядва от гроба — отбеляза Жербер. — Макар да съм сигурен, че страшно би му се искало да не е така.

„Би останал изненадан, крастава жабо такава“ — помисли си Изабо.

— Е, добре тогава. Свободна си. — Той въздъхна. — Само се опитай да не забравяш, че сме във война, Изабо. Да запазим приличието.

— О, никога не бих забравила, че сме във война, Жербер. — Неспособна да се владее повече и уплашена, че може да намери хитроумно приложение на желязната маша до камината, Изабо тръгна да търси Март.

Вярната й спътница бе долу в безупречната кухня, седнала до огнището с опърпано копие на „Дама, поп, асо, шпионин“ и димяща чаша греяно вино. Касапинът на Жербер стоеше при дръвника недалеч и разфасоваше заек за закуската на господаря си. Сините холандски плочки по стените придаваха на мястото странно жизнерадостен вид.

— Прибираме се у дома, Март — каза Изабо.

— Най-сетне. — Март се изправи със стон. — Мразя Орийак. Въздухът тук е лош. Adiu siatz, Тео.

— Adiu siatz, Март — изсумтя Тео, без да спира да сече нещастния заек.

Жербер ги чакаше на изхода да се сбогува. Целуна Изабо по бузите под погледа на мъртъв глиган, убит от Филип, чиято глава бе препарирана и монтирана над камината.

— Да поръчам ли на Ензо да ви закара?

— Мисля да повървим. — Така двете щяха да имат време да съставят план. След толкова много седмици шпиониране под покрива на Жербер нямаше да й е лесно да се освободи от изключителната си предпазливост.

— Това са сто и трийсет километра — посочи Жербер.