Книгата на живота

Лично за Изабо новата издънка на Матю вече беше свършен факт.

— Мадам какво? — объркано попита Ленард.

— Просто мадам — строго отвърна Изабо. — Мен можеш да ме наричаш мадам Изабо. Когато Фийби се омъжи за милорд Маркъс, тя ще бъде мадам Дьо Клермон. Дотогава можеш да я наричаш мис Фийби.

— О! — Съсредоточената физиономия на Ленард показваше, че се мъчи да смели вампирския етикет.

Отново настъпи тишина. Изабо стана.

— Март ти е приготвила Горската стая, Даяна. Намира се до покоите на Матю — рече тя. — Ако си приключила с чая, ще те заведа горе. Трябва да си починеш няколко часа, преди да ни кажеш от какво имаш нужда.

— Благодаря, Изабо. — Оставих чашата и чинийката на малката кръгла масичка до лакътя си. Не бях приключила с чая, но топлината му бързо се разсейваше през крехкия порцелан. Колкото до това от какво имах нужда, откъде да започна?

Двете с Изабо прекосихме фоайето, качихме се по изящното стълбище на първия етаж и продължихме нагоре.

— На втория етаж никой няма да ти досажда — обясни Изабо. — Там има само две спални, наред с кабинета на Матю и малка дневна. Разбира се, след като къщата вече е твоя, можеш да промениш нещата както поискаш.

— Къде спите всички останали? — попитах аз, докато стъпвахме на площадката на втория етаж.

— Фийби и аз имаме стаи на горния етаж. Март предпочита да спи на партера, в стаите на иконома. Ако ти се струва претъпкано, двете с Фийби можем да се преместим в дома на Маркъс. Намира се до двореца Сейнт Джеймс и навремето принадлежеше на Матю.

— Не виждам защо е нужно подобно нещо — казах, мислейки си за размерите на къщата.

— Ще видим. Ето я и спалнята ти. — Изабо отвори една широка врата с блестяща месингова дръжка. Ахнах.

Всичко в стаята беше в нюанси на зелено, сребристо светлозелено и бяло. Стените бяха покрити с рисувани на ръка изображения на клони и листа на светлосив фон. Сребристи акценти създаваха впечатлението за лунна светлина, а източникът на светлина бе огледална луна в центъра на гипсовия таван. Призрачно женско лице гледаше надолу от огледалото с ведра усмивка. Четири изображения на Никс, персонификацията на нощта, определяха четирите квадранта на тавана, разветият й, подобен на дим черен воал бе нарисуван така реалистично, че приличаше на истинска тъкан. Във воала бяха втъкани сребърни звезди, които улавяха светлината от прозорците и отражението на огледалото.

— Невероятно е, признавам — отбеляза Изабо, доволна от реакцията ми. — Матю искаше да създаде впечатлението, че се намираш навън в гората, под осветеното от луната небе. След като спалнята бе завършена, той каза, че била твърде красива, за да се използва, и се премести в съседната стая.

Изабо отиде до прозорците и дръпна завесите. Ярката светлина разкри старинно легло с балдахин, поставено в ниша в стената, която леко смаляваше внушителните му размери. Завесите на балдахина бяха от коприна и имаха същата украса като тапетите. Върху камината имаше второ огледало, което улавяше изображенията на дърветата по тапетите и ги връщаше обратно в стаята. Блестящата повърхност отразяваше и мебелите — малката тоалетна масичка между големите прозорци, шезлонга до камината, ярките цветя и листа, инкрустирани в ниския орехов шкаф с чекмеджета. Украсата и обзавеждането на стаята сигурно бяха стрували на Матю цяло състояние.

Погледът ми се спря на огромно платно с магьосници, които седяха на земята и рисуваха магически символи. Картината бе окачена на стената срещу леглото, между високите прозорци. Забулена жена бе прекъснала работата им и протегнатата й ръка сочеше, че тя иска помощта на вещиците. Странен избор на тема в къща на вампир.

— Чия стая е това, Изабо?

— Мисля, че Матю я направи за теб, само че тогава не го осъзнаваше. — Тя дръпна още две завеси.

— Друга жена спала ли е някога тук? — Нямаше начин да почивам в стая, обитавана някога от Жулиет Дюран.

— Матю водеше любовниците си навсякъде — прямо отвърна Изабо. Когато видя изражението ми, тонът й омекна. — Той има много къщи. Повечето от тях не означават нищо за него. Някои означават. Тази е една от тях. Не би ти подарил нещо, което самият той не цени.

— Никога не съм си представяла, че ще ми бъде толкова трудно да сме разделени — глухо промълвих аз.

— Да бъдеш съпруга на вампир никога не е било лесно — с тъжна усмивка рече Изабо. — И понякога разделянето е единственият начин да останете заедно. Този път Матю нямаше избор, освен да те остави.

— Филип някога оставял ли те е? — Загледах се в спокойната си свекърва с открито любопитство.

— Разбира се. Най-често ме отпращаше, когато можех да предизвикам нежелано отвличане на вниманието. Друг път го правеше, за да не бъда въвлечена, ако настъпи катастрофа, а в неговото семейство това се случваше доста често. — Тя се усмихна. — Съпругът ми винаги ми нареждаше да замина, когато знаеше, че няма да се сдържа и ще започна да се меся, а той се безпокоеше за безопасността ми.