Книгата на живота

Изабо и Март ме поведоха през просторното антре с блестящ мраморен под на черни и бели квадрати и нагоре по извито стълбище, което бе така великолепно, че се опулих съвсем. Над четирите площадки се извисяваше остъклен купол, който пропускаше слънчевата светлина и открояваше детайли от корнизите.

От стълбището бях въведена в тиха приемна. Дълги завеси от сива коприна висяха на прозорците и цветът им беше в приятен контраст с кремавите стени. Тапицерията добавяше нюанси на сиво-синьо, теракота, кремаво и черно до тъмносиво, а навсякъде се носеше лек аромат на канела и карамфил. Вкусът на Матю също беше навсякъде — в малкия планетарий с блестящите му месингови телчета, в японския порцелан, в топло оцветения килим.

— Здравей, Даяна. Реших, че няма да откажеш един чай. — Фийби Тейлър пристигна, съпровождана от аромата на люляк и тихия звън на сребро и порцелан.

— Защо не си в Сет-Тур? — попитах, изумена да я видя.

— Изабо ми каза, че съм нужна тук. — Черните токчета на Фийби зачаткаха по полираното дърво. Тя изгледа Ленард, докато оставяше подноса на изящна масичка, която бе полирана до такъв блясък, че можех да се огледам в нея. — Съжалявам, но не мисля, че сме се срещали. Желаете ли чай?

— Ленард Шордич, ма-мадам, на вашите услуги — леко заекна младежът и се поклони сковано. — Благодаря. С огромно удоволствие бих пил един чай. С мляко. И с четири бучки захар.

Фийби сипа димящата течност в една чаша и сложи само три бучки захар, преди да я подаде на Ленард. Март изсумтя и седна на един стол с изправена облегалка до масата, явно с намерението да наблюдава Фийби — и Ленард — с бдителността на ястреб.

— Ще ти изгният зъбите, Ленард — казах, неспособна да спра майчинския си порив.

— Вампирите не се тревожат много от проблеми със зъбите, госпожо... ъъъ, мисис... ъъъ, Даяна. — Ръката на Ленард трепереше така силно, че малката чашка и чинийката с червената й японска украса зазвъняха. Фийби пребледня.

— Това е порцелан от Челси, при това доста стар. Всичко в тази къща би трябвало да е във витрините на музея. — Тя ми подаде идентична чашка и чинийка с прекрасна сребърна лъжичка. — Ако нещо се счупи, никога няма да си простя. Незаменими са.

Ако смяташе да се омъжи за Маркъс, както беше планирано, Фийби трябваше да свиква да е в компанията на неща, чието място е в музея.

Отпих глътка врял, сладък чай с мляко и въздъхнах от удоволствие. Настъпи тишина. Отпих нова глътка и се огледах. Галоуглас се беше настанил в едно кресло в ъгъла, разкрачил мускулести крака. Изабо седеше като кралица на най-пищния стол в стаята — с висока облегалка, покрита със сребърен обков рамка и тапициран с дамаска. Хамиш делеше махагоново канапе с Фийби. Ленард бе кацнал нервно на ръба на страничен стол до масата.

Всички бяха изпълнени с очакване. Тъй като Матю го нямаше, нашите приятели и роднини се обръщаха към мен за насоки. Теглото на отговорността се отпусна на раменете ми. Беше неудобно, точно както бе предсказал Матю.

— Паството кога те пусна на свобода, Изабо? — попитах. Устата ми си оставаше суха въпреки чая.

— С Жербер се разбрахме малко след като пристигна в Шотландия — небрежно отвърна тя, макар че усмивката й говореше, че в историята има още нещо.

— Маркъс знае ли, че си тук, Фийби? — Нещо ми подсказваше, че той няма никаква представа.

— Официално напускам „Сотбис“ в понеделник. Той знаеше, че трябва да разчистя работното си място. — Думите й бяха внимателно подбрани, но беше ясно, че отговорът на въпроса ми е „не“. Маркъс още бе с впечатлението, че годеницата му е в силно укрепен замък във Франция, а не в просторна градска къща в Лондон.

— Напускаш?

— Ако поискам отново да работя за „Сотбис“, имам векове пред себе си. — Фийби се огледа. — Макар че пълното каталогизиране на имуществото на фамилия Дьо Клермон може да ми отнеме няколко живота.

— Значи все още си решена да станеш вампир? — попитах.

Тя кимна. Трябваше да се опитам да я разубедя. Кръвта й щеше да е по ръцете на Матю, ако нещо се объркаше. А в това семейство винаги се объркваше нещо.

— Кой ще я прави вамп? — шепнешком се обърна Ленард към Галоуглас. — Отец X ли?

— Мисля, че отец Хабърд има достатъчно деца. Не смяташ ли, Ленард? — Като се замисля, трябваше да науча броя им колкото се може по-скоро, а също броя на вещиците и демоните.

— Предполагам, госпожо... ъъъ, мисис... ъъъ...

— Правилното обръщение към партньорката на сир Матю е „мадам“. Оттук нататък ще използваш тази титла, когато говориш с Даяна — рязко се намеси Изабо. — Така нещата стават по-прости.

Март и Галоуглас се обърнаха към нея и на лицата им се изписа изненада.

— Сир Матю — тихо повторих аз. Досега Матю бе „милорд“ за семейството си. Но Филип беше наричан „сир“ през 1590 година. „Всички тук ме наричат или сир, или татко“, каза ми той, когато го попитах как да се обръщам към него. Тогава си помислих, че става въпрос просто за остаряло френско почетно обръщение. Вече знаех, че не е така. Да говориш за Матю като за сир, вампирски сир, означаваше да го посочиш като глава на вампирски клан.