Книгата на живота

— Ще те чакам на летището. Обади ми се, когато ти остава един час до кацането — каза Хамиш.

— Не е нужно — възрази тя.

— Обади ми се един час преди да кацнеш. — Хамиш замълча за момент. — И, Даяна? Не зная какво става, но в едно съм сигурен. Матю те обича. Обича те повече от собствения си живот.

— Знам — прошепна тя и затвори.

От безнадежден гласът й вече бе станал мъртвешки.

Самолетът обърна на югоизток. Вампирът в пилотската кабина беше чул разговора и действаше по съответния начин.

— Какво прави онзи дръвник? — изръмжа Галоуглас, скочи на крака и бутна подноса. По пода се разпиляха бисквити. — Не можеш да продължиш направо към Лондон! — извика той към кабината. — Полетът трае четири часа, а тя не бива да остава във въздуха повече от три.

— Тогава накъде? — приглушено попита пилотът, докато самолетът променяше курса си.

— Карай към Сторноуей. Право напред, на по-малко от три часа път. След това остава кратък преход до Лондон — отвърна Галоуглас.

Въпросът беше решен. Пътуването на Маркъс с Матю, Джак, Хабърд и Лоберо, колкото и адско да бе, не би могло да се сравнява с това.

— Прекрасно е. — Даяна отметна косата от лицето си. Беше утро, слънцето тъкмо се издигаше над Минч. Галоуглас напълни дробовете си с познатия въздух на дома и се залови да запомни гледката, за която често беше сънувал — Даяна Бишъп бе тук, в земята на предците му.

— Така е. — Той се обърна и тръгна към самолета, който ги чакаше на помощната писта с включени светлини, готов за отлитане.

— След малко идвам. — Даяна огледа хоризонта. Есента бе украсила хълмовете с червеникави и златисти щрихи сред зеленото. Вятърът развяваше червената коса на вещицата и тя светеше като живи въглени.

Галоуглас се зачуди какво е привлякло вниманието й. Нямаше нищо за гледане, освен един заблуден сив рибар, чиито яркожълти крака изглеждаха твърде тънки, за да поддържат тялото му.

— Хайде, лельо. Ще замръзнеш тук. — Откакто се беше простил с коженото си яке, Галоуглас не носеше нищо освен обичайната си тениска и разръфани джинси. Вече не усещаше студа, но помнеше как сутрешният въздух в тази част на света може да те прониже до кости.

Сивият рибар се загледа за момент в Даяна. Раздвижи глава нагоре-надолу, разпери криле и изкряска. После полетя и се понесе към морето.

— Даяна?

Тя обърна синьо-златисти очи към Галоуглас. Косъмчетата по врата му настръхнаха. В погледа й имаше нещо неземно, което го накара да си спомни за детството си и една тъмна стая, където дядо му хвърляше руни и изричаше пророчества.

Дори след като самолетът излетя, Даяна остана загледана в някаква невидима далечна гледка. Галоуглас се взираше през прозореца и се молеше за попътен вятър.

— Никога няма да престанем да бягаме, не мислиш ли? — Гласът й го стресна.

Галоуглас не знаеше отговора и не можеше да понесе да я излъже. Запази мълчание.

Даяна скри лице в дланите си.

— Няма, няма. — Той леко я залюля на гърдите си. — Не бива да мислиш все най-лошото, лельо. Не е в твой стил.

— Просто съм ужасно уморена, Галоуглас.

— И с основание. Между минало и настояще изкара страшна година. — Галоуглас опря брадичка в главата й. Тя може и да беше лъвицата на Матю, но дори лъвиците трябва от време на време да затворят очи и да си починат.

— Това Кора ли е? — Пръстите на Даяна проследиха очертанията на предмишницата му. Галоуглас потръпна. — Къде отива опашката й?

Тя вдигна ръкава му, преди той да успее да я спре. Очите й се разшириха.

— Не биваше да го виждаш — рече Галоуглас. Той я пусна и намести меката материя на мястото й.

— Покажи ми.

— Лельо, най-добре ще е...

— Покажи ми — повтори Даяна. — Моля те.

Галоуглас хвана края на тениската си и я съблече през глава. Татуировките му разказваха заплетена история, но само няколко глави от нея биха представлявали интерес за жената на Матю. Даяна закри уста с длан.

— О, Галоуглас.

Над сърцето му имаше седяща на скала сирена с протегната към левия му бицепс ръка. Тя държеше сноп нишки. Те се виеха надолу по ръката му, като се спускаха и преплитаха, за да се превърнат в гъвкавата опашка на Кора, която се увиваше около лакътя, докато не достигаше тялото на огнедишащия дракон.

Лицето на сирената бе лицето на Даяна.

— Трудна си за откриване, но си още по-трудна за забравяне. — Галоуглас навлече отново тениската си.

— Откога? — Очите на Даяна бяха изпълнени със съжаление и съчувствие.

— Четири месеца. — Не й каза, че това е най-новата от серията подобни изображения, които бе направил над сърцето си.

— Нямах предвид това — тихо рече тя.

— О — въздъхна Галоуглас и се загледа между коленете си към килима. — Четиристотин години. Плюс-минус.

— Толкова съжа...

— Не е нужно да съжаляваш за нещо, което не би могла да предотвратиш — каза Галоуглас и й махна с ръка да замълчи. — Знам, че никога не би могла да бъдеш моя. Нямаше значение.

— Преди да стана на Матю, бях твоя — просто рече Даяна.

— Само защото те следях как израстваш, за да станеш съпруга на Матю. Дядо винаги имаше гадната дарба да ни натоварва със задачи, които нито можем да откажем, нито да изпълним, без да изгубим някаква частица от душите си.