Книгата на живота

— Точно такъв е планът ми, сър — иронично отвърна пилотът. — Искате ли да пилотирате?

— Да. Не. — Точно в момента на Галоуглас най-много му се искаше да удари нещо. — По дяволите, човече. Ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.

Понякога на Галоуглас му се искаше с цялото си сърце да беше паднал в битка срещу някой различен от Юг дьо Клермон.

След като кацнаха благополучно на летището в Гандер, Галоуглас помогна на Даяна да слезе по стълбите, за да се разтъпче, както й беше наредил докторът.

— Не си облечена подходящо за Нюфаундленд — отбеляза той и наметна топло яке на раменете й. — Вятърът ще разкъса това жалко подобие на палто за нула време.

— Благодаря, Галоуглас — каза Даяна и потрепери.

— Каква е последната дестинация, лельо? — попита той след втората им обиколка на малката писта.

— Има ли значение? — От примирен гласът на Даяна бе станал уморен, а после нещо по-лошо.

Безнадежден.

— Не, лельо. Нар-САР-суак, а не НЪР-сар-скуак — обясни Галоуглас, докато завиваше раменете на Даяна с пухено одеяло. Нарсарсуак, на южния връх на Гренландия, бе по-студен дори от Гандер. Въпреки това Даяна бе настояла за една бърза разходка.

— Откъде знаеш? — заядливо попита тя. Устните й бяха леко посинели.

— Просто знам. — Галоуглас направи знак на стюарда, който му донесе димяща чаша чай. Той доля малко уиски в нея.

— Никакъв кофеин или алкохол — каза Даяна и отказа чашата.

— Собствената ми майка е пиела уиски всеки ден от бременността си, а виж какъв здравеняк съм се пръкнал — изтъкна Галоуглас и отново й поднесе чашата. — Хайде — започна да я увещава той. — Една глътчица няма да ти навреди. Пък и за Ананас и Бобче няма да е толкова зле, колкото измръзването.

— Те са добре — остро отвърна Даяна.

— О, да. По-добре от космите на жаба. — Галоуглас протегна още повече ръка с надеждата, че ароматът на чая ще я накара да се предаде. — Шотландски чай за закуска. Един от любимите ти.

— Махни се, Сатана — промърмори Даяна и взе чашата. — И между другото, майка ти няма как да е пиела уиски, докато е била бременна с теб. Няма сведения за дестилация на уиски в Шотландия или Ирландия преди петнайсети век. Ти си по-стар.

Галоуглас сподави въздишката си на облекчение, когато чу историческите й заяждания.

Даяна извади телефон.

— На кого се обаждаш, лельо? — предпазливо попита Галоуглас.

— На Хамиш.

Когато най-добрият приятел на Матю вдигна, думите му бяха точно онези, които Галоуглас очакваше.

— Даяна? Станало ли е нещо? Къде си?

— Не мога да си спомня къде е къщата ми — каза тя вместо обяснение.

— Твоята къща ли? — озадачено попита Хамиш.

— Моята къща — търпеливо повтори Даяна. — Онази, която Матю ми даде в Лондон. Накара ме да подпиша сметките за поддръжката, докато беше в Сет-Тур.

„Лондон?“ Да си вампир изобщо не помага в тази ситуация, осъзна Галоуглас. Далеч по-добре щеше да е да се роди вещер. Може би тогава щеше да схване как работи умът на тази жена.

— Намира се в Мейфеър, на една малка уличка до Конаут. Защо?

— Трябва ми ключ. И точен адрес. — Даяна млъкна за момент и се замисли върху нещо. — Ще ми трябва и шофьор в града. Демоните обичат метрото, а вампирите притежават всички по-големи таксиметрови компании.

Разбира се, че притежаваха таксиметровите компании. Кой друг имаше време да запомни всички триста и двайсет маршрута, двайсет и петте хиляди улици и двайсетте хиляди ориентири в радиус 10 километра от Чаринг Крос, само за да получи лиценз?

— Шофьор ли? — задави се Хамиш.

— Да. И онази сметка в „Кутс“ на мое име върви ли с карта с висок лимит?

Галоуглас изруга. Тя го изгледа студено.

— Да. — Предпазливостта на Хамиш растеше.

— Добре. Трябва да купя някои книги. Всичко, писано от Атанасий Кирхер. Първо или второ издание. Би ли направил няколко запитвания преди уикенда? — Даяна подчертано избягваше пронизващия поглед на придружителя си.

— Атанасий кой? — попита Хамиш. Галоуглас чуваше скърцането на писалка по хартия.

— Кирхер. — Тя произнесе името буква по буква. — Ще се наложи да се обърнеш към търговците на редки книги. В Лондон трябва да има копия. Не ме интересува колко струват.

— Звучиш като баба — промърмори Галоуглас. Само това беше достатъчна причина за безпокойство.

— Ако не успееш да ми намериш копия до края на следващата седмица, май ще се наложи да ида в Британската библиотека. Есенният семестър обаче започна и отделът за редки книги ще бъде пълен с вещици. Сигурна съм, че ще е по-добре, ако остана у дома.

— Мога ли да говоря с Матю? — малко притеснено попита Хамиш.

— Не е тук.

— Сама ли си? — изуми се той.

— Разбира се, че не. Галоуглас е с мен — отвърна Даяна.

— И той знае ли за плана ти да седиш в публичните читални на Британската библиотека и да четеш книгите на... как беше името му? На Атанасий Кирхер? Да не си напълно полудяла? Цялото Паство те търси! — Тонът на Хамиш се повишаваше с всяко следващо изречение.

— Наясно съм с интереса на Паството, Хамиш. Затова те помолих да купиш книгите — с благ тон отвърна Даяна.

— Къде е Матю? — поиска да знае Хамиш.

— Не знам. — Даяна кръстоса пръсти, докато изричаше лъжата.

Последва дълго мълчание.