Кобра

— И пилотът ли мисли, че става дума за тренировъчно упражнение?

— Теоретически. Но Дон е достатъчно умен, за да се досети, че нещата са по-сериозни. Както и да е — ще имате няколко дни, за да го обсъдите. — Тя го погледна замислено. — Май наистина никак не обичаш да поверяваш живота си на непознати? Старите навици умират трудно.

— Не толкова трудно, колкото си мислиш — отвърна Джони. — Помниш ме с очите на десетгодишно момиче. Но дори тогава неведнъж се налагаше да разчитам на хора, които не познавам.

Което, разбира се, не беше точно отговор на нейния въпрос. Той наистина не обичаше да зависи от други, особено, когато залогът беше толкова висок.

Но с течение на времето щеше да привикне.

— Канцеларията на комисар Ванис Д’арл — произнесе отегчен глас от екрана но видеофона.

— Джейми Моро, ако обичате — помоли любезно Джони, като следеше внимателно реакцията на секретарката. Готов бе да прекъсне връзката при първия сигнал, че са го разпознали.

— Кой го търси, моля?

— Тиги Стилман — бях градски наместник в неговия роден град. Кажете му, че е важно.

— Почакайте минутка. — Джони задържа напрегнато дъх. На екрана се появи часовник и започна да отброява секундите. Джони реши да изчака две минути, над този период съществуваше възможност жената да е предупредила полицаите и тогава трябваше час по-скоро да напусне района.

— Здравей, Джони.

Джони вдигна очи към екрана. Дори и да беше изненадан, че го вижда, Джейми не го показа с нищо.

— Здравей, Джейми — отвърна предпазливо. — Аз…

— Линията е чиста — успокои го брат му. — Добре ли си?

— Добре съм, но се нуждая от помощта ти. Трябва да…

— Да, вече зная всичко. По дяволите, Джони, не виждаш ли как си го загазил?

Джони почувства ледени тръпки по гърба си.

— Защо?

— А ти защо мислиш? — Джейми махна ядосано с ръка. — Няма значение, прави каквото щеш. И без това накрая двамата ще сърбаме попарата.

Джони изскърца със зъби.

— Намирам се в един обществен видеофон на улица „В’алтер“, в северния край на парка „Карли“.

Джейми въздъхна.

— Добре. След половин час съм при теб. Няма да мърдаш никъде — разбра ли?

— Разбрах. Джейми… благодаря ти.

Чертите на Джейми се посмекчиха, а на лицето му се появи измъчена усмивка.

— Да. Скоро ще се видим.

Джейми пристигна точно след двадесет минути. Макар да не познаваше последните модни тенденции, Джони бе готов да се закълне, че колата му е модела на годината.

— Много е хубава — промърмори той, докато се настаняваше на предната седалка. — Поне едно ниво над старата таратайка на тате.

— Няма да изглежда дълго така, ако ни забележи някой — отвърна Джони, докато маневрираше колата по доста оживената улица. — Имаш късмет, че те търсят само военните. Какво си намислил този път, да го вземат дяволите?

— А ти какво очакваше, да седя със скръстени ръце, докато онзи помпозен кретен Рей даде началото на войната?

— Че Рей е един самовлюбен кретен, в това не се съмнява никой. Но едва ли би сторил нещо подобно, като знам как трепери за кожата си. Вече беше уредил транспортирането ти с кораб на Звездните сили, веднага щом изтече карантинния период. Още преди четири дни щеше да си тук — само един ден след него.

Джони неволно сви ръцете си в юмруци. Наистина ли беше преценил погрешно намеренията на бюрократа?

— Дявол да го вземе — прошепна той.

Джони въздъхна.

— А сега, вместо да те отведат пред Комитета, за да им разкажеш какво е станало на кораба, ти си първи в списъка на издирваните. Не зная дали Рей е вярвал в дрънканиците си, че си сключил тайна сделка с трофтите, но лекотата, с която твоите приятели те измъкнаха, кара някои хора да се чувстват притеснени. Как, всъщност, организирахте цялата тази операция?

— Не бях аз — призна Джони. — Добре де, съгласен съм, че този път прекалих. Но това не променя необходимостта час по-скоро да се срещна с Комитета.

Джейми поклати глава.

— Никакъв шанс. Няма да успееш да преминеш и първата врата на Купола.

Джони едва сега забеляза, че се движат към покрайнините, а не към центъра на града.

— Къде отиваме?

— В извънградското имение на комисаря Д’арл.

Джони почувства, че устата му пресъхва.

— Защо?

Джейми му хвърли мрачен поглед.

— Нали току-що каза, че искаш да разговаряш с някого? Комисарят се съгласи да те изслуша.

— В неговото собствено имение? — Където Джони можеше да изчезне, ако е необходимо — безшумно, без следа.

Джейми въздъхна отново.

— Виж какво, братле. Известно ми е, че не се погаждате хич с комисаря, но това е единственият начин да кажеш, каквото имаш да казваш. Трябва да знаеш, че на цялата територия на Купола няма да намериш по-внимателен слушател. — Той хвърли поглед на Джони. — Хайде, отпусни се. Зная какво ти е, мислиш, че цялата вселена е срещу теб, но ако не можеш да се довериш на по-малкото си братче, тогава кой ти остава?

— Май си прав — призна неохотно Джони и се засмя.

— Разбира се, че съм прав. А сега — имаме не повече от час, за да ми разкажеш всички новини от живота на нашия фамилен клон на Авентини. Така че започвай.