Кобра

По площ извънградското имение на Д’арл сигурно надхвърляше целия град Капитолия. Кой знае защо Джони си спомни за имението на стария Тайлър на Адирондак. Вероятно заради засилените мерки за сигурност. Шест поредни пъти въоръжени до зъби постове спираха колата за проверка и всеки път Джони засичаше със звуковите и оптически усилватели скрити в близките храсти подкрепления и роботизирани оръжия. Но изглежда ги очакваха, защото ги пропуснаха без повече въпроси.

Къщата вземаше ума на посетителя още с външния си вид, а вътрешната й подредба носеше познатите следи на умерен разкош и лукс, които Джони бе забелязал на кораба на Комисаря преди доста години. Те говореха малко и за характера на човека, който живееше тук — човек, познаващ добре силните страни и недостатъците на обкръжаващия го свят и умеещ да ги използва.

Д’арл вече ги очакваше в неголям кабинет, обзаведен по-скоро за работа, отколкото за посрещане на гости. Когато влязоха, вдигна глава, махна им мълчаливо към креслата и завъртя своето към тях. Докато се настаняваха, комисарят разглеждаше Джони.

— Е, губернаторе — поде той, — все още сте губернатор, нали? Голяма бъркотия сте забъркали с това ваше дипломатическо пътуване. Предполагам, брат ви вече ви е запознал с последствията от доста зрелищното ви бягство от Адирондак, така че ще го подмина без повече коментари. Кажете ми сега, заради какво точно решихте да се излагате на удари?

— Разполагам с информация за Асамблеята на трофтите, за която вероятно не знаете — отвърна невъзмутимо Джони. — А също и с реална възможност да предотвратя войната. „Полза за мнозинството, дори за сметка на някои дребни загуби“ — не помните ли своето кредо?

Д’арл изкриви устни в огорчена усмивка.

— Наблюдавам определен напредък в политическите ви умения, губернатор Моро. Добре, да започнем отначало — защо преди малко нарекохте Империята на трофтите Асамблея?

— Защото така я наричат самите трофти и защото тя е такава. Няма централизирано управление, във всеки случай нищо, което да наподобява Комитета или Купола. Асамблеята не е нищо повече от свободна федерация на демесни — групи от две до четири планети.

Д’арл сбърчи вежди.

— Простете моя скептицизъм. Нима искате да кажете, че някакво сборище от различни по характер и управление планетни системи, обединени от взаимен интерес, е в състояние да задържи цялата военна мощ на Доминиона за период от три години?

— Точно така, само че не съм споменавал нищо за взаимен интерес.

Д’арл поклати глава.

— Ако такъв интерес липсваше, несъмнено между отделните демесни щяха да възникнат противоречия.

— Освен ако не съществува нещо по-важно от тези противоречия. Като например, инвазията на някоя чужда раса. Ние.

— Джони, не ние, а трофтите започнаха тази война — намеси се Джейми. — И това не е само официална версия — виждал съм записите.

— В такъв случай, може би си виждал и записите от изследователска експедиция 471 до Скорпий? — отвърна Джони. — Тъкмо тя, според трофтите, е причината за избухването на войната.

Д’арл понечи да отговори, но вместо това се обърна към компютъра, поставен на една ниска масичка до креслото.

— Не помня да съм срещал нещо подобно — рече Джейми.

— Става дума за една двойна звезда със собствена планетарна система, която изглеждала подходяща за добив на различни метали — обади се Д’арл. — Съдейки по информацията в компютъра, първите сондирания са приключили близо десет години преди да бъде нападнат Силвърн.

— Да, сър — кимна Джони. — Толкова е било необходимо на засегнатите демесни, за да убедят останалите, че войната е неизбежна.

Д’арл седеше неподвижно, зареял поглед в екрана на компютъра и потропваше замислено с пръсти по облегалката на креслото.

— Искате да кажете, че Комитетът е бил напълно сляп през последните тридесет години — произнесе накрая той.

Джони сви рамене.

— Трофтите едва ли щяха да дадат гласност на един инцидент, благодарение на който са разкрили своята сериозна военна изостаналост. Последвалите събития вероятно само са затвърдили представите им за начина, по който Доминионът решава своите проблеми. Известна ли ви е числеността на групата, която са изпратили на мирните преговори след войната?

Д’арл отново се съсредоточи върху компютъра.

— Присъствали са… почакайте да видим… двадесет и шест официални представители, плюс осемдесет и четири помощници и обслужващ персонал.

— Двадесет и шест. А колко изпрати Доминионът — десет?

— Дванадесет — помня, че тогава комисарят Х’орм дори изрази опасения да не сме раздули прекалено групата. — Той погледна озадачено Джони. — Двадесет и шест демесни?

Джони кимна.

— По един от всяка гранична система, само онези, чийто територии са били заплашени от заселване. Но на следващата година сте започнали преговорите за Коридора и тогава засегнатите демесни са били над осемдесет.

Д’арл вече бягаше с пръсти по клавиатурата.

— Сто и шест официални представители — обяви той и бавно поклати глава. — Точно осемдесет повече.