Кобрата

— Не. Ако можеше, вече щях да съм го заловил. Дошъл е от Картахена и вече е „старо куче“. А старите кучета не обичат да се отдалечават прекалено от местата, където са се устроили и им е удобно. Сега живее под дълбоко прикритие и е невидим. — Погледна Декстър, източника на мистериозната ДНК проба на много близък роднина, в очите. — Никога няма да го намерите, сеньор. А ако случайно го намерите, той вероятно ще ви убие. Дори да го заловите, никога няма да го пречупите. Твърд е като кремък и е два пъти по-остър. Не пътува, а изпраща агентите си да вършат работата. И доколкото ни е известно, Дона му вярва абсолютно. Опасявам се, че колкото и да е интересна пробата ви, тя няма да ни отведе доникъде.

Кал Декстър се взря в непроницаемото лице на Роберто Карденас, човека, който контролираше списъка на „плъховете“. Обичният „папа“ на момичето в Мадрид.

Крайният североизток на Бразилия е необятна територия: хълмове и долини, няколко високи планини и много джунгла. Но там има също и огромни имения от по два милиона декара площ и пасища, добре напоявани от безбройни потоци, спускащи се по склоновете на планините. Поради размерите и отдалечеността им единственият достъп до тези места е само по въздух. В резултат на това всяко имение има по една самолетна писта, а няколко и по повече.

Докато Кал Декстър се качваше на редовния полет от Богота през Маями за Вашингтон, на една от тези писти се зареждаше самолет — „Бийч Кинг Еър“ с двама пилоти, двама помпаджии и един метричен тон кокаин.

Докато екипът за зареждане пълнеше основния и двата допълнителни резервоара до ръба, екипажът дремеше под сянката на палмов навес. Чакаше ги дълга нощ. Вече бяха предали дипломатическото куфарче, натъпкано с пачки със стодоларови банкноти, които трябваше да покрият цената на горивото и таксата за спирането тук.

Дори да имаха някакви съмнения за ранчото Боависта — на триста километра навътре в сушата спрямо пристанищния град Форталеза, — бразилските власти не можеха да направят практически нищо. Самата отдалеченост на имението от света означаваше, че няма никакъв шанс тук да се появи непознат и да остане незабелязан. Да се организира засада около комплекса сгради беше напълно безсмислено — с помощта на джи пи ес система превозващият наркотика самолет можеше да зареди на десетки километри оттук и изобщо да не го усетят.

За собствениците таксите, плащани за зареждане, надминаваха многократно доходите им от фермерска дейност. За Картела тези спирки бяха жизненоважни по пътя за Африка.

„Бийч С12“, известен с придобилото популярност „Кинг Еър“, беше проектиран и произвеждан от „Бийчкрафт“ като 18-местен двумоторен турбовитлов минилайнер с общо предназначение. Радваше се на голям пазар по света. В по-късните версии имаше машини със свалени седалки, което превръщаше този самолет в товарен… пак с общо предназначение. Но версията, чакаща под следобедното слънце в Боависта, беше още по-специална.

Тя изобщо не бе предназначена да прелети над Атлантика. При обща горивовместимост от 2500 литра двата двигателя „Прат енд Уитни, Канада“ можеха да отнесат машината на точно 1311 километра. И то без вятър, при пълно зареждане, в режим на икономичен полет с отчитане на запускане на двигателите, рулиране, набиране на височина и спускане. Да се опиташ да излетиш от Бразилия към Африка си беше рецепта за смърт в центъра на океана.

В тайните работилници на Картела, скрити покрай пистите из джунглата в Колумбия, кокаиновите самолети се модифицираха. Умни хора монтираха допълнителни резервоари за гориво не под крилата, а под фюзелажа. Обикновено бяха два, по един от двете страни на товарния отсек, с тесен проход, позволяващ на екипажа да се вмъкне в пилотската кабина.

Технологията е скъпа, но човешкият труд е евтин. Вместо допълнителното гориво да се прехвърля от вътрешните резервоари към основния с помпи, които черпят енергия от генератора, на борда се качваха двама „пеони“. Когато основният резервоар се изпразнеше — високо в тъмносиньото небе, — те започваха да помпат ръчно.

Маршрутът беше прост. Първата отсечка бе от скрита писта в колумбийската джунгла, която постоянно се сменяше, за да се избегне нежеланото внимание на полковник Дос Сантос. Първата нощ пилотите покриваха разстоянието около 2500 километра до Боависта, като се летеше само над Бразилия. На 500 метра височина в тъмнината над гъстата растителност на Мато Гросо те бяха практически невидими.

Призори екипажът закусваше здраво и преспиваше дневната жега. Към залез-слънце „Кинг Еър“ отново се дозареждаше, за да прелети нови 2000 километра, разделящи Новия свят от Стария в най-тясното място.

Въпросната вечер — последните лъчи на слънцето гаснеха в небето над Боависта — пилотът обърна срещу лекия вятър, направи последна проверка на уредите и започна да набира скорост. Нужни му бяха 1200 метра, за да излети, а имаше над 1500 метра добре валирана ливада. Той се издигна над Боависта, а тропическата тъмнина се спусна над света като театрална завеса.