Кобрата

Колумбийците бяха четирима, оглавявани от Игнасио Ромеро — шеф на всички операции на Картела на територията на Гвинея-Бисау. Каргото беше голямо, затова присъствието му се налагаше. Местни помощници натовариха двайсетте бали, съставляващи един тон чист кокаин, на пикап с гуми за трактор и един от колумбийците го откара.

Върху балите седнаха шестима гвинейци — войници, осигурени от генерал Диало, който управляваше страната в отсъствието на поне номинален президент. Никой не искаше да става президент, заради свързаната с този пост скъсена продължителност на живота. Номерът беше, ако е възможно, да награбиш голямо състояние и да се оттеглиш на португалския курорт Алгарве в компанията на няколко млади жени. Проблемът бе именно в уточнението „ако е възможно“.

Шофьорът на цистерната за зареждане свърза маркучите и започна да помпи гориво. Ромеро предложи на Понс кафе от личната си паласка. Понс го подуши — беше колумбийско, възможно най-доброто — и кимна. В четири без десет местно време всичко бе приключило. Педро и Пабло, вмирисани на пот и евтин тютюн, се качиха отзад. Имаха още три часа почивка, докато основният резервоар се изпразнеше. После им предстоеше помпане чак до Бразилия. Понс и по-младият му помощник-пилот, който все още усвояваше занаята, се сбогуваха с Ромеро и се качиха в кабината.

Ранглерите се разместиха така, че когато прожекторите светнаха, капитан Понс трябваше само да направи обратен завой и да ускори в посока запад. В четири без пет по-лекият с един тон самолет излетя. Когато стигна океана, долу все още цареше тъмнина.

Някъде в буша зад него тонът кокаин щеше да бъде складиран в малко депо и внимателно разпределен на по-малки партиди. По-голямата част от тях щеше да поеме на север по някой от двайсетте възможни метода и с участието на някой от петдесетте налични куриери. Точно това пакетиране на малки количества бе убедило Кобрата, че търговията не може да бъде спряна след доставката на наркотика.

Из цяла Африка на местните по всички нива, включително президентско, се заплащаше в натура, т. е. с кокаин. Как щяха да го превърнат в пари си бе техен проблем. Това създаваше вторичен паралелен трафик, който също отиваше на север, но беше под изключителния контрол на африканци. Тук се намесваха нигерийците. Те доминираха във вътрешноафриканската търговия и пласираха своя дял почти изцяло с помощта на стотиците нигерийски общности, нароили се в цяла Европа.

Към 2009 година се бе появил проблем, който един ден щеше да вбеси Дона. Някои от африканските сътрудници не желаеха да работят само за комисиона, а искаха да израснат като големи играчи, да купуват директно от източника и да превърнат скромната си печалба в масивен дял от пазара на белите. Само че Дона вече си имаше европейски клиенти и беше отказал да издигне африканците от слуги в равноправни партньори. Това беше потенциален източник на вражда, който Кобрата смяташе да използва.

Вече няколко часа отец Исидро се бореше със съвестта си и се молеше. Би се обърнал към провинциала, ако той вече не бе дал заключението си: решението си оставаше лично и всеки енорийски свещеник беше „свободен агент“. Само че отец Исидро съвсем не се чувстваше свободен агент. По-скоро се чувстваше в капан. Имаше малък шифрован мобилен телефон. Този телефон можеше да се свързва с един-единствен номер. На този номер имаше записано съобщение на безукорен испански, но с американски акцент. Разбира се, можеше да изпрати ес ем ес. Или да запази мълчание. Да стигне до решение в крайна сметка му помогна юношата в болницата на Картахена.

Той бе кръстил момчето и пак той му бе дал първо причастие. Беше едно от децата в бедната енория край доковете, където живееха основно работници. Когато го повикаха да даде и последно причастие, той седна до леглото, развълнувано запремята мънистата на броеницата и се разплака.

— Ego te absolvo ab omnibus peccatis tuis — прошепна. — In nomine Patris, et Filii et Spiritu Sancti[10]. — Направи кръстен знак във въздуха и младежът умря сгърчен. Чакащата наблизо сестра тихо придърпа белия чаршаф над вече безжизненото лице. Беше само четиринайсетгодишен, но жертва на свръхдоза кокаин.

— Но какви грехове е извършил той? — попита отец Исидро мълчащия си Бог, докато мислеше за опрощението по обратния път из тъмните улички на предградието. И същата нощ позвъни на номера.

Не смяташе, че предава доверието на сеньора Кортес. Тя все още бе една от неговите енориаши, родена и израсла в гетото край доковете, макар вече да живееше в красива вила на частно имение в прохладната сянка на планината Серо ла Попа. Съпругът й Хуан бе свободомислещ и не посещаваше проповедите. Но жена му идваше и бе довела детето им — приятно момче, жизнено и палаво, каквито трябва да са момчетата, но с добро сърце и набожно. Онова, което му каза сеньората, не бе в изповедалнята и представляваше молба за помощ. Поради това не можеше да се каже, че отец Исидро нарушава светостта на изповедта. Затова позвъни и остави късо съобщение.