Kolekcionerut na kosti

До нея, в подобна вана, лежеше друг скелет, по-стар, ве­че изчистен, със съвсем малко засъхнала кръв и разложено месо. Ръката му липсваше. А зад него лежеше трети - кости­те му бяха напълно изчистени, бели, изгладени, внимателно подредени върху пода. До черепа имаше купчина парчета от шкурка.

Изведнъж Сакс чу звук зад гърба си.

Дишане. Слабо, но ясно. Въздух, който преминава през нечие гърло.

Сакс се извърна рязко, разгневена от собственото си ле­комислие.

Мазето бе празно. Тя зашари с фенера по пода, който бе каменен и не показваше толкова ясно следите, както пръст­та оттатък.

Още едно вдишване.

„Къде е? Къде!?“

Сакс се запромъква приведена, протегна ръката с фене­ра настрани... Нищо.

„Къде е, по дяволите? Друг тунел ли има? Или изход към улицата?“

Сакс се вгледа в пода. Забеляза нещо като следи. Водеха към тъмния край на мазето. Тя тръгна натам.

„Спри. Ослушай се. Дишане ли е това? Да. Не.“

Почувства се като глупачка. Сакс се обърна и се вгледа в мъртвата жена.

„Хайде!“

Обърна се отново.

Тръгна бавно напред.

„Нищо. Как го чувам, а не го виждам?“

Стената отпред бе гола. Без прозорци или врати. Сакс отстъпи към скелетите.

Думите на Линкълн Райм изникнаха в съзнанието ѝ: „Сце­ната на престъплението е триизмерна.“

Сакс вдигна поглед и освети нагоре. Зъбите на огромния доберман проблеснаха. Между тях висяха парченца сивкаво месо. Чакаше я като дива котка, на по-малко от метър, върху един висок перваз.

За миг и двамата останаха неподвижно. Като замръзнали.

Сакс инстинктивно наведе глава и преди да успее да вдиг­не пистолета, кучето се хвърли към гърлото ѝ. Зъбите му изтракаха по каската. Захапа връзката и започна да мята яростно глава, опитвайки се да ѝ строши врата. Стовариха се на­зад, до ръба на ваната с киселина. Пистолетът изхвръкна от ръката ѝ.

Кучето не пускаше каската, започна да я драска с крака - гърдите, корема, слабините. Тя започна да го удря с юмруци, но все едно биеше пън: доберманът не чувстваше никаква болка.

Кучето пусна каската, отдръпна се и се хвърли отново към лицето ѝ. Тя закри очи с ръка и песът захапа предмишницата ѝ, зъбите му се забиха в кожата. Сакс извади ножа си и го наръга в ребрата. Кучето изскимтя, пусна я и търти да бяга към тунела.

Сакс грабна пистолета и се хвърли след добермана. На­веде се, погледна през тунела, за да види как кучето скача към Пами и лекаря, който стоеше смразен от ужас.

Тя се опря на коляно и стреля два пъти. Единият куршум уцели кучето в тила, другият рикошира в стената. Кучето се свлече в краката на лекаря.

-      Престрелка - чу Сакс по радиостанцията и шестима полицаи се втурнаха в мазето, изритаха мъртвото куче наст­рани и заобиколиха момиченцето.

-      Няма нищо! - извика Сакс. - Аз стрелях!

Полицаите свалиха оръжие.

-      Кученцето умря... - заплака Пами. - Тя уби кученцето!

Сакс прибра пистолета и се провря обратно по тунела.

Прегърна момиченцето.

-      Мама!

-      Скоро ще видиш майка си. Веднага ще ѝ се обадим.

Като се качиха на горния етаж, тя остави детето и се обърна към един млад полицай:

-      Загубих си ключа от белезниците. Бихте ли дали ва­шия да ѝ ги свалим? Отворете ги над чист вестник, завийте ги и ги поставете в найлонов плик.

Той извъртя очи:

-      Слушай, маце, намери си някой новобранец да го ко­мандваш.

Тръгна да излиза.

-      Сержант - излая Бо Хауман. - Изпълнете заповедта!

-      Но, сър - запротестира младежът. - Аз съм барета.

-      Вече не - промърмори Сакс, - назначен сте в Криминологическия отдел.

Карол Ганц лежеше по гръб в една стая със стени в мно­го наситено бежово. Гледаше в тавана. Мислеше си за преди няколко седмици, когато двете с Пами и цял куп приятели седяха около огъня в двора на Кейт и Еди в Уискънсин. Раз­говаряха, разказваха си преживелици и пееха песни.

Гласът на Кейт не беше достатъчно плътен, но Еди има­ше дарба за професионален певец. Дори умееше да прави баре на китарата. Изпълни „Тапестри“ на Каръл Кинг специ­ално за Карол и тя с насълзени очи започна да му припява. Мислеше си, че може би - само „може би“ - е успяла да се отърси от тъгата по Рон и ще може да започне нов живот.

Спомни си какво ѝ каза Кейт тогава: „Когато си ядоса­на, единственият начин да се отървеш от гнева е да го опако­ваш и да го изхвърлиш от душата си. Дай го на някой друг. Разбираш ли? Не го дръж в себе си. Изхвърли го.“

Е, сега беше ядосана. Бясна.

Някакъв сополанко - безмозъчно нищожество - ѝ бе от­нел съпруга, беше го застрелял в гърба. А сега някакъв ненормалник ѝ отнемаше дъщерята. Струваше ѝ се, че ще се пръсне. Наложи ѝ се да мобилизира цялата си воля, за да не започне да хвърля предмети по стената и да не завие като койот.

Остана да лежи по гръб на леглото и вяло постави ръка на корема си. Беше глътнала един демерол, който облекчи болката, но не можа да заспи. Цял ден не прави нищо, освен да лежи, да се опитва да намери Кейт и Еди по телефона и да чака новини за Пами.

Продължи да мисли за Рон, за гнева си, представи си как прибира яда в кутия, внимателно я опакова в цветна хартия, залепва я с тиксо...