Kolekcionerut na kosti

Телефонът иззвъня. Карол се стресна, след това се хвър­ли към слушалката:

-      Ало?

Полицайката ѝ съобщи, че са намерили Пами, че е в бол­ница, но нищо ѝ няма. След малко се обади и самата Пами и майка и дъщеря започнаха да плачат и да се смеят едновре­менно.

След десет минути Карол вече пътуваше към Манхатънската болница на задната седалка на черна полицейска кола.

Буквално спринтира по коридора към стаята на Пами и остана изненадана, когато едва не се сблъска с един полицай, застанал на пост пред вратата. Значи не бяха хванали още мръсника. Но щом видя дъщеря си, Карол веднага го забра­ви, забрави ужаса в таксито и зловещото подземие. Обгърна нежно малкото си момиченце:

-      О, слънчице, липсваше ми! Добре ли си?

-      Тази госпожица уби едно кученце...

Карол се обърна и погледна високата червенокоса жена, която я беше измъкнала от мазето на църквата.

-      ... но така трябваше, защото искаше да ме изяде.

Майката прегърна Сакс:

-      Не знам какво да кажа... Просто... Благодаря, много ви благодаря.

-      Пами е добре - увери я Сакс. - Няколко драскотини - нищо сериозно - и малко кашля.

Един млад полицай внесе куфара и жълтата ѝ раница:

-      Госпожо Ганц, аз съм детектив Банкс. Ето нещата ви.

-      О, слава Богу.

-      Липсва ли нещо?

Карол провери внимателно съдържанието на раницата. Всичко беше вътре: парите, Мечо Пух, пластилина, „Чичко Косичко“, компактдисковете, радиото будилник... Не беше взел нищо. Само...

-      Знаете ли, струва ми се, че липсва една снимка. Не съм сигурна. Мисля, че бяха повече. Но всичко важно си е тук.

Детективът ѝ даде да подпише разписка.

Влезе един лекар стажант. Започна да се шегува с Пами за куклата Мечо Пух. Измери ѝ кръвното.

-      Кога ще я изпишете? - попита го Карол.

-      Ами добре ще е да я оставите за няколко дни. Просто да се уверим...

-      Няколко дни? Та на нея нищо ѝ няма.

-      Има лек бронхит и... - стажантът понижи глас - иска ­ме да я прегледа и психиатър. За да се уверим, че всичко е наред.

-      Ама тя щеше да дойде с мен утре, на церемонията по откриването на конференцията.

-      По-лесно ще я пазим тук - каза полицайката. - Не знаем къде е извършителят... похитителят. Вас също ще ви придружи един полицай.

-      Е, сигурно сте прави. Мога ли да остана с нея замалко?

-      Разбира се - отвърна лекарят. - Останете, ако искате, цяла нощ. Ще ви донесем легло.

Оставиха Карол сама с дъщеричката ѝ. Тя седна на лег­лото и прегърна детето. За момент с отвращение си спомни как той, откаченият, бе опипвал Пами. Как я бе погледнал с безумните си очи и я беше помолил да му позволи да ѝ одере крака... Карол потрепери и заплака.

Гласът на Пами я върна към действителността:

-      Мамо, разкажи ми приказка... Не, не, изпей ми нещо. Изпей ми песничката за приятелите. Моля те, моля те.

Карол се успокои.

-      Онази ли песничка искаш да ти изпея?

-Да!

Тя прегърна момиченцето в скута си и с треперещ глас запя „Щом имаш приятел“. Пами припяваше на някои куп­лети.

Тази песен бе от любимите на Рон и през последните години Карол избухваше в сълзи още щом чуеше първите акорди.

Сега двете c Пами успяха да изкарат песента със съвсем малко фалшиви ноти, със сухи очи и с усмивки на лицата.

33.

Амелия Сакс най-сетне се прибра в апартамента си в Каръл Гардънс в Бруклин.

Точно на шест преки от дома на родителите ѝ, където все още живееше майка ѝ. Веднага щом се прибра, Амелия натисна едно от копчетата за бързо набиране на телефона в кухнята.

-      Мамо. Аз съм. Хайде в сряда да те водя в „Плаза“. Тогава съм свободна.

-      По какъв повод? За да отпразнуваме новата ти служ­ба ли? Как е във „Връзки с обществеността“? Защо не се обади по-рано?

Сакс се засмя. Даде си сметка, че майка ѝ няма никаква представа какво е правила през последните два дни.

-      Гледаш ли новините, мамо?

-      Дали ги гледам? Та аз съм най-голямата почитателка на Броко, нали знаеш?

-      Значи си чула за онзи, който отвлича хора през пос­ледните два дена?

-      Че кой не е чул?... Какво искаш да ми кажеш, скъпа?

-      Аз участвам в разследването.

Сакс разказа на удивената си майка цялата история - за спасяването на жертвите, за Линкълн Райм и (като премъл­ча някои неща) за сцените на престъпленията.

-      Ейми, баща ти щеше страшно да се гордее с теб.

-      Значи запазвам маса за шест в сряда. В „Плаза“. Ста­ва ли?

-      Откажи се, скъпа. Не си пилей парите. Имам гофрети и „Боб Еванс“ във фризера. Защо не дойдеш у нас?

-      Там не е много скъпо, мамо.

-      Не било много скъпо ли? Вечерята струва цяло със­тояние.

-      Е, тогава какво ще кажеш за „Пинк тикъп“? - предло­жи Сакс, като се стараеше да звучи, като че идеята ѝ е хрум­нала спонтанно.

„Пинк тикъп“ бе малко ресторантче в Уест Вилидж, къ­дето правеха най-добрите палачинки и омлети по Източното крайбрежие.

Майка ѝ се замисли.

-      Добра идея.

Сакс използваше тази стратегия от години.

-      Трябва да поспя, мамо. Ще ти звънна утре.

-      Много работиш, Ейми. И това разследване... не е ли опасно?