Kolekcionerut na kosti

Нервен тик, както го беше определил един лекар, без някой да го пита за мнението му. Като Амелия Сакс, която си чоплеше ноктите.

Райм раздвижи врата си, разтърси глава и погледна таб­лицата на стената. Историята на лудостта бе записана някъ­де там. В черните, наклонени ръкописни букви, и в интерва­лите между думите. Но краят още не се виждаше. Все още.

Той се замисли. Съвсем малко неща оставаха необяс­нени.

Белегът на пръста.

Възелът.

Афтършейвът.

Белегът не беше от голяма полза, освен ако не хванат заподозрян, чиито отпечатъци да изследват. За възела имаха само мнението на Банкс, че не е морски.

Ами евтиният афтършейв? Не са много престъпниците, които ще се пръскат с парфюм, преди да отвлекат някого. Райм отново стигна до извода, че убиецът използва афтършейв само за да прикрие някаква друга миризма. Каква? На ядене, алкохол, химикали, цигари...

Усети, че някой го наблюдава, и се обърна надясно.

Черните дупки на змийския череп гледаха към леглото. И тази улика не се връзваше с останалите. Като че нямаше друга цел, освен да ги обърка.

Хрумна му нещо. С помощта на изнервящото го устрой­ство за прелистване Райм отново отвори „Престъпления в стария Ню Йорк“. На главата за Джеймс Шнайдер. Намери параграфа, който го интересуваше:

„Един известен лекар на ума (специалист в областта „пси­хология“, отскоро възникнало направление в медицината) предполага, че крайната цел на Джеймс Шнайдер не е убий­ството на жертвите. По-скоро - както твърди ученият - извергът е търсил отмъщение към онези, които са му причини­ли нещо, което той приема като вреда: градската полиция, ако не и цялото общество.

Кой знае, откъде произлиза тази омраза? Може би, като стария Нил, изворите ѝ са потулени в непознати дълбини (ве­роятно и за самия престъпник). Все пак една от причините може да се намери в един известен факт. На десетгодишна възраст младият Джеймс Шнайдер станал свидетел как по­лицията отвежда баща му в затвора (където той по-късно умира) за грабеж, който впоследствие се разбира, че не е из­вършил. Вследствие този неоправдан арест майката на мом­чето повела живот на уличница и изоставила сина си, който израснал в сиропиталище.

Дали безумецът не е извършил всички тези деяния, за да се надсмее над властта, която е разрушила семейството му?

Вероятно никога няма да разберем.

Остава ясно, че присмивайки се на некадърността на па­зителите на реда, Джеймс Шнайдер (Колекционера на кости) е насочил отмъщението си към града и невинните си жертви.“

Линкълн Райм се отпусна на възглавницата и отново заг­леда таблицата.

Пръстта е най-тежкото нещо на света.

Като самата Земя. Това е прахта от горящото ядро и не убива, защото измества въздуха от белите дробове, а защото смачква тялото.

Сакс искаше вече да е мъртва. Молеше се това да стане час по-скоро. Бързо. От страх или от сърдечен удар. Преди първата лопата пръст да покрие лицето ѝ. Желаеше го по-силно, отколкото Линкълн Райм - хапчетата и брендито си.

Легнала безпомощно в гроба, изкопан в задния двор на собствения ѝ блок, Сакс усещаше как богатата почва, тежка и гъмжаща от червеи, бавно я засипва.

Със садистична наслада той я заравяше бавно, като хвър­ляше съвсем малко пръст и грижливо я разстилаше върху тялото ѝ. Започна от краката. Сега бе стигнал над корема. Пръстта я галеше под пеньоара и между гърдите като ръце­те на любовник.

Все по-тежка и по-тежка, пръстта се уплътняваше, при­тискаше гръдния ѝ кош. Сакс едва дишаше. Убиецът спря на няколко пъти, за да я погледа, после пак започваше.

„Обича да гледа...“

С ръце под гърба, Сакс напрегна врата си, за да задържи главата си над земята.

Гърдите ѝ изчезнаха под пръстта. Раменете, гърлото. Сту­дената пръст се издигна до пламтящата кожа на лицето ѝ, уплътни се около врата ѝ, така че да не може да мърда глава. Убиецът се наведе и отлепи тиксото от устата ѝ. Преди Сакс да успее да изкрещи, той хвърли лопата пръст в лицето ѝ. Тя потрепери, задави се с черната почва. Ушите ѝ забучаха, по необясними причини в тях зазвуча една стара песен от детст­вото ѝ - „Зелени летни листа“, песен, която баща ѝ непрес­танно въртеше на магнетофона. Тъжна, протяжна. Сакс зат­вори очи. „Всички ще станем на пръст.“ Отвори уста и полу­чи нова порция.

„Да забравиш мъртвите...“

Пръстта я покри цялата.

Абсолютна тишина. Никакво кашляне или задъхване - пръстта е съвършеното средство за умъртвяване. В дробове­те ѝ нямаше въздух, не можеше да издаде никакъв звук. Ти­шина, освен протяжната мелодия и усилващия се рев в уши­те ѝ.

После лицето ѝ се отпусна и тялото ѝ се вдърви, по-неподвижно и от това на Линкълн Райм. Мислите ѝ започнаха да замират.

Тъмнина, тъмнина. Никакви спомени от баща ѝ. Никак­ви спомени от Ник... Никакви спомени от скоростния лост, от километража.

Пълен мрак.

„Да забравиш...“

Земята я натискаше, натискаше. Пред очите ѝ изникна само един образ: ръката, която стърчи от земята и моли за милост. Няма милост!

Ръката ѝ махаше да я последва.

„Райм, ще ми липсваш.“

„Да забравиш...“

34.

Нещо я удари по главата. Силно. Усети удара, но не и болка.