Kolekcionerut na kosti

Сакс се протегна.

-      Ами... - започна тя, точно в момента, в който Райм каза:

-      Е?...

Тя погледна часовника.

-      Късно е.

- Да.

Тя стана и взе дамската си чантичка от масата. Отвори я, извади несесера си и погледна подутата си устна в огледалцето.

-      Не изглеждаш много зле - успокои я Райм.

-      Като Франкенщайн съм. Защо не използват конци с цвят на кожата? - Прибра огледалото и преметна чантичката си през рамо. - Преместили са ти леглото. По-близо е до прозореца.

-      Накарах Том. Така мога да гледам парка, ако пожелая.

-      Е, това е добре.

Тя отиде до прозореца. Погледна навън.

„О, за Бога - помисли си Райм, - предложи ѝ. Какво ще ти стане?“

Промърмори смутено:

-      Остани, ако искаш. Става късно. А от Криминологичния ще оглеждат апартамента ти няколко часа.

Зачака с разтуптяно сърце отговора ѝ.

„Хайде, овладей се“ - помисли си той, ядосан сам на себе си.

-      С удоволствие - отвърна тя. На лицето ѝ разцъфтя усмивка.

-      Добре. Чудесно. Том!

Щяха да послушат музика, да пийнат уиски. Може би да ѝ разкаже още някой случай. Интересно му беше да чуе за баща ѝ, за полицейската работа през шестдесетте и седемдесетте. За миналото на прословутия Централен южен участък.

-      Том! Донеси чаршафи. И одеяло. Том! Какво правиш? Том!

Сакс понечи да каже нещо, но болногледачът се появи на вратата и отбеляза намръщено:

-      Един грозен крясък е достатъчен, Линкълн.

-      Амелия пак ще спи тук. Би ли донесъл някое одеяло и възглавница за дивана?

-      Не, този път не на дивана - възрази тя. - Твърд е като камък.

Райм понечи да възрази. Изпита отдавна забравено чув­ство. Въпреки това предложи:

-      Има спалня за гости на долния етаж. Том ще ти опра­ви леглото.

Сакс остави чантичката на масата:

-      Няма нужда, Том. Няма нужда.

-      Няма да ми бъде в тежест.

-      Няма нужда. Лека нощ, Том. Не се притеснявай.

-      Ама...

Тя се усмихна.

-      Ама... - заекна Том, като премести погледа си към Райм, който се намръщи и поклати глава.

-      Лека нощ, Том - каза твърдо Сакс. - Не се грижи за нас.

Том отстъпи смутено в коридора и тя затвори вратата под носа му.

Смъкна обувките, панталонките и фланелката и остана по сутиен и широки шорти. Легна до Райм с цялата грация на красива жена, която има намерение да преспи с мъж.

Потъна в леглото и се засмя:

-      Ама че креват. - Изпъна се като котка, затвори очи. - Нямаш нищо против, нали?

-      Изобщо.

-      Райм?

-      Какво?

-      Разкажи ми още от книгата си. За още някое престъп­ление.

Той започна да ѝ разправя за хитрия сериен убиец от Куинс, но тя заспа за по-малко от минута.

Райм погледна надолу: гърдите ѝ бяха допрени до негови­те, коляното ѝ - до бедрото му. За пръв път от години до лице­то му се допираше женска коса. Гъделичкаше го. Беше забра­вил това усещане. За човек, който живее главно от спомени, остана изненадан, като не можа да си спомни кога за последен път му се е случвало. В съзнанието му оживяха нощите, прека­рани с Блейн преди нещастието. Тогава си налагаше да търпи гъделичкането, за да не смущава съня на жена си.

Сега, естествено, не бе в състояние да отметне косата на Сакс от лицето си. Но и за миг не си помисли да отмести гла­ва. Напротив, би търпял това усещане до края на живота си.

35.

На следващата сутрин Линкълн Райм отново остана сам.

Том беше на пазар, Купър - в централната лаборатория. Винс Перети беше свършил с огледа на къщата в източен Ван Бреворт и в апартамента на Сакс. Намериха съвсем малко улики, което Райм отдаваше по-скоро на предпазливостта на престъпника, отколкото на некомпетентната работа на Перети.

Сега чакаше доклада от местопрестъплението. Но и Добинс, и Селито смятаха, че 823 се е скрил - временно или завинаги. През последните дванадесет часа нямаше нови на­падения над полицаи, нито нови отвличания.

Полицаят, който охраняваше Сакс, едър мъж от Патрул­ния отдел, я заведе на очен и ушен лекар в една бруклинска болница. Пръстта бе причинила някои увреждания на гласните ѝ струни. Райм също си имаше телохранител - полицай от Два­десети участък, който стоеше на стража пред къщата. Беше веселяк, с когото се познаваха от години и на времето водеха безкрайни спорове кое уиски е по-добро, ирландското или шот­ландското.

Райм бе в добро настроение. Извика на пазача си по вът­решната уредба:

-      Очаквам един лекар. Пусни го да влезе.

Полицаят каза, че ще го пусне.

Доктор Уилиам Бъргър бе уверил Райм, че този път ще бъде точен.

Райм се облегна на възглавницата и си помисли, че не е напълно сам. Соколите се разхождаха по перваза. Изглеждаха нервни. Явно се задаваше нов циклон. Небето бе ясно, но Райм имаше доверие на птиците, те бяха безпогрешни барометри.

Погледна часовника на стената - 11:00. Ето го пак, как­то преди два дена, в очакване на Бъргър. Такъв е животът - отлагане след отлагане, на най-накрая, с малко късмет, дос­тигаме заветната цел.