Kolekcionerut na kosti

Какво беше? Лопатата му? Тухла? Може би в миг на ми­лосърдие 823 е решил, че бавната смърт е прекалено жесто­ка, и се опитва да пререже гърлото ѝ с лопатата.

Нов удар, и отново. Сакс не можеше да отвори очи, но усети, че става по-светло. По-цветно. Въздух! Изплю пръст­та, която запушваше устата ѝ, и започна да вдишва на пресе- кулки. Започна да кашля, да повръща, да плюе.

Отвори очи и през сълзи и пръст видя неясния образ на Лон Селито, коленичил над нея заедно с двама санитари от „Бърза помощ“, единият от които навря пръсти в устата ѝ, за да я почисти от мърсотията, докато другият приготвяше кис­лородния апарат.

Селито и Банкс продължиха да я разравят с мускулести­те си ръце. Вдигнаха я, пеньоарът се изхлузи от тялото ѝ като змийска кожа. Селито, зрял разведен мъж, извърна тактично глава и я заметна със сакото си. Младият Джери Банкс, разбира се, я изпиваше с поглед, но тя нямаше нищо против.

-      Успяхте ли...? - прошепна и избухна в дрезгава кашлица.

Селито погледна с очакване Банкс, който дишаше по-тежко от него. Явно беше, че е тичал. Младият детектив пок­лати глава:

-      Избяга.

Сакс седна, няколко минути жадно диша кислород.

-      Как? - изхриптя. - Как разбрахте?

-      Райм ни изпрати. Не питай откъде е разбрал. Обади се по радиостанцията, за да провери дали всички са добре. После ни изпрати тук. Спешно.

Изтръпването изчезна внезапно. И тогава тя си даде смет­ка какво я е грозяло. Изпусна кислородната маска, отдръпна се ужасена, от очите ѝ потекоха сълзи, закрещя:

-      Не, не, не!...

Размаха ръце и крака, сякаш се опитваше да прогони кош­мара.

-      О, Господи, Господи!... Не...

-      Сакс? - извика разтревожено Банкс. - Какво ти е, Сакс?

По-възрастният детектив му махна да се успокои.

-      Нищо ѝ няма.

Постави ръка на раменете ѝ. Сакс се наведе и повърна. Продължи да хлипа, да дере земята с нокти, като че искаше да я удуши.

Накрая се успокои и седна на голите си задни части. За­почна да се смее, отначало тихо, после по-силно и по-силно, истерично, учудена, като видя, че вали - тежки, топли летни капки.

Поставила ръка на рамото му, опряла лице до неговото, Сакс дълго стоя край леглото.

-      Сакс... О, Сакс.

Тя отстъпи и дотътри старото кресло от ъгъла на ста­ята. Настани се, като преметна изящните си крака, обути в тъмносини къси панталонки, през облегалката за ръката. Ка­то ученичка. Беше облечена с фланелка на „Хънтър колидж“.

-      Защо нас, Райм? Защо преследва нас?

Гласът ѝ беше още хриплив и глух от пръстта, която бе погълнала.

-      Защото не отвлечените хора са истинските жертви, а ние.

-      Кои ние?

-      Не знам точно. Може би цялото общество. Градът. ООН. Полицията. Отново прочетох библията му - главата за Джеймс Шнайдер. Помниш ли предположението на Тери за това защо престъпникът оставя уликите?

-      За да ни направи съучастници - спомни си Селито. - За да сподели вината. За да му бъде по-лесно да убива.

Райм кимна, но каза:

-      Аз обаче не споделям това мнение. Мисля, че подх­върлените улики са начин да ни нарани. Всяка мъртва жерт­ва е загуба за нас.

В ученическите си дрехи и с коса, вързана на опашка, Сакс изглеждаше по-красива отвсякога. Но и очите ѝ бяха по-ледени отвсякога. Сигурно преживяваше всяка лопата пръст и мисълта, че е била заровена жива, се стори толкова страшна на Райм, че той не смееше да я погледне.

-      Какво има против нас? - попита Сакс.

-      Не знам. Бащата на Шнайдер е бил арестуван погреш­ка и умрял в затвора. А нашият престъпник? Де да знам. Аз се интересувам само от уликите...

-      ... не от мотивите - довърши Амелия Сакс.

-      Защо е решил да ни преследва лично? - попита Банкс.

-      Разкрихме бърлогата му и спасихме момиченцето. Мо­же би не ни е очаквал толкова скоро. Може просто да се е ядосал. Лон, всеки от нас трябва да остане под двадесет и четири часова охрана. След като спасихме момиченцето, той няма да се откаже, а ще иска да ни причини максимални ще­ти. Сакс, Джери, аз, Купър, Хауман, Полинг, всички сме в списъка. Между другото нека хората на Перети огледат апар­тамента на Сакс. Сигурен съм, че е оставил чисто след себе си, но все пак. Избягал е по-бързо, отколкото е предвиждал.

-      По-добре и аз да ида - каза Сакс.

-      Не.

-      Да огледам местопрестъплението.

-      Трябва да си починеш. Само това, Сакс. Не се сърди, но изглеждаш много измъчена.

-      Да, полицай - намеси се Селито. - Това е заповед. Нареждам ви да лежите до края на деня. Двеста души са по петите му. И Фред Делрей е изпратил още сто и двадесет федерални агенти.

-      Собственият ми двор е станал сцена на престъпление, а вие ми забранявате да извърша огледа, така ли?

-      Точно така - отвърна Райм.

Селито се запъти към вратата:

-      Ясно ли е, полицай?

-      Тъй вярно.

-      Хайде, Банкс, имаме работа. Да те закараме ли, Сакс? Или все още ти позволяват да караш?

-      Не благодаря, с кола съм.

Двамата детективи си тръгнаха. Гласовете им заглъхна­ха. Външната врата се затвори.

Райм забеляза, че лампите светят много силно. С някол­ко движения на пръста си той ги затъмни.