Kolekcionerut na kosti

Разговорът им бе прекъснат от влизането на двама мъже със сиви костюми, които нахлуха в стаята, сякаш си бяха вкъщи.

-      Почукахме - оправда се единият.

-      Звъняхме - добави другият.

-      Никой не ни отвори - каза първият.

И двамата бяха на около четиридесет. Единият бе малко по-висок от другия, но и двамата имаха прошарени коси. Ус­михваха се по еднакъв начин и преди протяжният бруклински акцент да развали впечатлението му, Райм си каза: „Сел­ски момчета.“ Носът на единия бе изпъстрен с лунички.

-      Добър ден, господа.

Селито представи Братята Харди: детективи Бединг и Сол, отрядът за вършене на черната работа. Бяха специалис­ти по разпитването на хора, живеещи в близост до местоп­рестъплението. За тази задача се изискваше истинско майс­торство - нещо, което Райм никога не научи и не поиска да научи. Задоволяваше се да изнамира веществените доказа­телства и да ги дава на такива хора, които като детектори на лъжата бяха в състояние да оборят и най-желязного алиби. Никой от двамата явно не сметна за странно да докладва на прикован на легло цивилен.

Сол, по-високият, този с луничките, започна:

-      Намерихме тридесет и шест...

-      ... и осем, ако броим двама наркомани. Които той не смята за надеждни. Аз ги смятам.

- ... души. Разпитахме всичките. Не пожънахме големи успехи.

-      Повечето както винаги са слепи, глухи, ни лук яли, ни лук мирисали.

-      Никой не е виждал таксито. Претърсихме целия Уестсайд. Нищо.

-      Кажи им добрата новина.

-      Имаме свидетел.

-      Свидетел ли? - възкликна Банкс. – Страхотно!

Райм остана доста по-скептичен:

-      Продължавайте.

-      Около мястото на сутрешното убийство, на железо­пътната линия.

-      Видял някакъв мъж да върви по Единадесето авеню, да завива...

-      „Внезапно“ да завива, както се изрази човекът.

-      ... и да тръгва по уличката, която излиза над линията. Спрял на ъгъла за момент...

-      ... като се оглеждал...

Това не се стори логично на Райм.

-      Не изглежда да е нашият човек. Прекалено е хитър, за да рискува да го видят.

-      Но... - продължи Сол, като вдигна пръст и погледна партньора си.

-      ... в целия квартал има само един прозорец, от който се вижда мястото.

-      И точно от него гледал нашият свидетел.

-      Станал рано, Господ да го поживи.

Без да се замисля, че ѝ е сърдит, Райм се обърна към Сакс:

-      Е, Амелия, какво мислиш?

-      Моля? - тя се извърна от прозореца.

-      За да сме точни, сутринта спря движението по Едина­десето авеню, не по Тридесет и седма.

Сакс не успя веднага да му отговори и Райм се обърна отново към близнаците:

-      Как е изглеждал?

-      Свидетелят не е видял много.

-      Бил е вече къркан.

-      Каза, че бил дребен на ръст. Не си спомня цвета на косата. Раса...

- ... вероятно бял.

-      С какво е бил облечен? - попита Райм.

-      С нещо тъмно, доколкото е видял свидетелят.

-      И какво е правил? - заинтересува се Селито.

-      Цитирам: „Просто си стоеше, гледаше надолу. Помис­лих, че се кани да скочи. Нали се сещате, под някой влак. Погледна си няколко пъти часовника.“

-      После си тръгнал. Продължил да се оглежда. Като че се опасявал да не го видят.

„Какво е правил? - запита се Райм. - Гледал е как жерт­вата умира? Или е оглеждал терена, преди да я зарови?“

-      Пеша или с кола? - попита Селито.

-      Пеша. Проверихме всички паркинги...

- ... и гаражи...

-      ... в района. Близо е до Конгресния център, така че наоколо е фрашкано с паркинги. Толкова са много, че паза­чите излизат на улицата и размахват оранжеви флагчета, за да примамват колите.

-      И заради експото в седем половината вече са били пълни. Направихме списък с повече от деветстотин регист­рационни номера.

Селито поклати глава.

-      Проверете ги.

-      Вече го правим... - увери го Бединг.

- ... но мога да се обзаложа, че нашият убиец не е от тези, дето си оставят колите по платени паркинги - довърши Сол.

Райм кимна в знак на съгласие и попита:

-      А сградата на „Пърлстрийт“?

Единият (или и двамата) от близнаците каза:

-      Това е следващата ни цел. Вече сме на път.

Сакс си погледна часовника. Райм нареди на Том да впи­ше новите характеристики в досието на заподозрения на сте­ната.

-      Искате ли да разпитате лично този човек? - попита Банкс. - Свидетеля от квартала при линията?

-      Не. Нямам вяра на свидетели - каза надуто Райм. - Да се връщаме на работа.

Обърна се към Мел Купър:

-      Косми, кръв, кокал и парче дърво. Да започнем с кокала.

„Morgen¹²¹...“

Младата Монеле Гегнер отвори очи и бавно се надигна в паянтовото си легло. През двете години в Гринуич Вилидж все още не можеше да свикне с ранното ставане.

Повдигна закръгленото си двадесет и една годишно тя­ло и един безмилостен лъч на августовското слънце опари сънените ѝ очи.

„Mein Gott¹³¹..."

Бе излязла от клуба в пет, прибра се вкъщи в шест, лю­биха се с Браян до седем...

„Колко е часът?“

Рано сутринта, сигурна беше.

Присви очи и се взря в часовника. О! Четири и половина следобед.

Не толкова ранен морген.

Кафе или пране?