Kolekcionerut na kosti

В този час обикновено отиваше в „Доджо“ за някой ве­гетариански сандвич и три чаши силно кафе. Там срещаше познати, хора от клубовете, хора на изкуството.

Но напоследък много бе зарязала домакинската работа. Затова сега навлече две раздърпани фланелки (за да прикрие тлъстото си тяло) и дънки, окачи пет-шест гердана на врата си и грабна легена с прането, като хвърли вътре и праха за пране.

След това отключи вратата, вдигна легена и се запъти надолу по тъмното стълбище на общежитието. Преди да влезе в мазето, спря и се огледа.

„Irgendwas stimmt hier nicht.“ - Тук нещо не е наред.

Монеле се почувства притеснена. Огледа пустото стъл­бище, тъмния коридор.

Какво се е променило?

Светлината, точно така! Крушките в коридора са изгоре­ли. Не, тя се вгледа, липсват. Проклетите деца крадат всичко. Беше се настанила тук, в „Дойче хаус“, защото се предполага­ше, че това е дом на германски художници и музиканти. Оказа се като всички останали мръсни, суперскъпи жилищни блоко­ве без асансьор в Ийст Вилидж. Единствената разлика беше, че можеше да псува собственика на родния си език.

Немкинята влезе в помещението за изгаряне на отпадъ­ци, което бе толкова тъмно, че ѝ се наложи да се ориентира пипнешком, за да не се спъне в някой боклук. Отвори друга врата и се озова в коридора, който водеше към пералнята. Тук също нямаше крушки.

Долови някакъв шум.

Обърна се бързо, но не забеляза нищо освен неподвижни сенки. Чуваше се само шумът на тръбите, стенанията на ед­на стара, стара постройка.

Започна да се промъква в тъмнината. Покрай купчини кашони и строшени маси и столове. Под кабели, покрити с мазна прах. Продължи към пералнята. Усети нещо, което не ѝ се беше случвало от години... Сигурно е била на пет или на шест годинки. Вървяха с баща ѝ по една тясна уличка около „Ланге щрасе“, близо до моста „Обермайн“, към зоологи­ческата градина.. Баща ѝ внезапно я хвана за рамото, показа ѝ моста и каза, че отдолу живее гладно чудовище. Когато се връщаха вкъщи, той я предупреди, че трябва да преминат бързо. Сега в съзнанието ѝ се събуждаше подобен страх, кой­то караше късоподстриганата ѝ коса да настръхне.

„Глупости! Чудовища...“

Монеле продължи по тъмния коридор, заслушана в бръм­ченето на електромерите. Отдалеч долитаха звуците на една песен на „Оейзис“.

В пералното помещение бе тъмно.

Остава и тези крушки да липсват. Край на търпението ѝ, ще се качи при хер Найшен и ще блъска по вратата му, докато негодникът не изскочи на бегом. Лошо му се пише и заради счупените ключалки на входните врати на блока. И заради ония хлапаци, дето смучат необезпокоявано бира вся­ка вечер пред главния вход. И заради крушките.

Монеле се пресегна и натисна ключа.

Ярка бяла светлина. Три огромни крушки грееха като слънца в мръсното помещение. Монеле пристъпи към чети­рите перални машини и напъха в едната бельото, в другата цветното пране. Извади няколко четвъртдоларови монети, пусна ги в машините и натисна копчетата.

Нищо.

Тя фрасна копчето. Ритна машината. Никаква реакция.

„Мамка му! Gottverdammt, проклета сграда.“

После забеляза кабела. Някой идиот бе изключил ма­шините от контакта. Много добре знаеше кой. Найшен има­ше дванадесетгодишно синче, което бе виновник за повечето бели в блока. Когато преди година се оплака за нещо на ба­ща му, малкият негодник се опита да я изрита по задника.

Монеле вдигна щепсела и протегна ръка зад машината, за да напипа контакта. Включи го.

И усети нечий дъх във врата си.

„Nein!“

Беше се скрил между пералнята и стената. Монеле изпищя. Нападателят носеше скиорска маска и тъмни дрехи. Стис­на я за ръката като с клещи. Тя не беше в добро равновесие и непознатият лесно я повали. Стовари се на пода и удари ли­цето си в твърдия бетон.

Той се хвърли върху нея, притисна ръцете ѝ към пода и бързо лепна широка лента тиксо на устата ѝ.

„Hilfe! Nein, bitte nicht. Bitte nicht!¹⁴¹ “

He беше едър, но бе силен. Лесно я обърна по корем и белезниците щракнаха около китките ѝ.

Непознатият се изправи. За известно време, което ѝ се сто­ри цяла вечност, в мазето се чуваше само капенето на вода, ней­ното учестено дишане и далечното тиктакане на електромери.

Очакваше ръцете му да я сграбчат, да разкъсат дрехите ѝ. Непознатият отиде до вратата, за да се увери, че са сами.

О, със сигурност бяха сами. Монеле беше от малкото наема­тели, които ползваха пералнята. Повечето избягваха да слизат в мазето, защото бе пусто, прекалено близо до задния вход и твър­де далеч, за да ти се притече някой на помощ, ако се наложи.

Непознатият се върна и я обърна отново по гръб. Про­шепна. Нещо неразбрано. После:

-      Хана.

„Хана ли? Има някаква грешка! Мисли ме за друга.“

Монеле заклати енергично глава, за да разсее заблужде­нието му.

После погледна очите му и спря. Дори през маската се виждаше, че нещо не е наред. Той изглеждаше разочарован. Огледа тялото ѝ, поклати глава. Опипа дебелите ѝ ръце. На­тисна пълните ѝ рамене, щипна малко тлъстина. Монеле пот­репери от ужас.