Kolekcionerut na kosti

Карол намери телефон с монети и се обади в хотела, за да провери резервацията. От рецепцията я увериха, че стаята е гото­ва. Каза им да ги очакват след около четиридесет и пет минути.

Майката и дъщеричката излязоха и лятната жега като че се опита да ги смачка. Карол спря и се огледа. Хвана здра­во Пами с една ръка, с другата - износения куфар. Тежката жълта раница висеше на рамото ѝ.

Наредиха се на опашката пред стоянката на такситата.

Карол хвърли поглед на огромното табло от другата стра­на на магистралата. „Добре дошли, делегати на ООН!“ Ди­зайнът бе ужасен, но тя впери очи в таблото: един от мъжете на снимката приличаше на Рони.

Известно време след смъртта му - преди две години - всичко я караше да си спомня красивия си късоподстриган съпруг, когото бе загубила. Минаваше покрай „Макдоналдс“ и се сещаше, че той обичаше „Биг Мак“. Артист в някой филм, който нямаше никаква прилика с него, ѝ се струваше, че кима, както го правеше той. Виждаше обява за продажба на електрическа косачка и си спомняше кол­ко обичаше той да коси малката им ливада в Арлингтън Хайтс.

Избухваше в сълзи и гълташе успокоителни. Прекара цяла седмица в леглото. Неохотно се съгласи на предложението на Кейт да остане у тях за една нощ. Или за седмица. Или за месец.

Сега вече не плачеше. Беше дошла, за да започне нов живот. Край на скръбта.

Карол тръсна гъстата си руса коса, побутна Пами и подритна куфара, тъй като опашката се бе придвижила с някол­ко човека. Огледа се наоколо, опитвайки се да зърне някой от небостъргачите на Манхатън, но виждаше само коли, опашки на самолети и море от хора. От отдушниците на ле­тището се вдигаха облаци пара, а по черното нощно небе плу­ваха жълти сияния.

Е, скоро щеше да види града. Надяваше се Пами да е достатъчно голяма, за да запомни впечатленията си.

-      Харесва ли ти приключението ни, слънчице?

-      Обичам приключенията. Може ли да ми дадеш малко „Уаян пънч“? Моля те, моля те!

„Моля“... Това беше нещо ново. Момиченцето вече на­учаваше вълшебните думички. Карол се усмихна:

-      Съвсем скоро, миличка.

Най-сетне дойде и техният ред. Багажникът на таксито се отвори автоматично и Карол вкара багажа. Затръшна ка­пака и двете се настаниха на задната седалка.

„Пами, Мечо Пух, портмоне...“

-      Накъде? - попита шофьорът.

Карол извика адреса на хотел „Мидтаун резидънс“ през плексигласовата преграда.

Таксито потегли. Тя се облегна и постави Пами в скута си.

-      Ще минем ли покрай сградата на ООН? - попита.

Вниманието на шофьора бе изцяло насочено към плат­ното, така че не я чу.

-      Тук съм за конференцията - обясни тя. - За ООН.

Пак никакъв отговор.

Дали пък нямаше проблеми с английския? Кейт я беше предупредила, че повечето шофьори на таксита в Ню Йорк са чужденци. („Взимат хляба на американците“ - бе изръмжал Еди.) Не виждаше добре шофьора през мръсния плексиглас.

„Може би просто не му се говори.“

Завиха по друга магистрала и изведнъж... пред тях из­никнаха небостъргачите. Като кристалите, които Еди и Кейт колекционираха. Група синкави, златисти и сребристи пост­ройки по средата на острова и друга, вляво от първата. По-огромни от всичко, което бе виждала. За миг островът ѝ зап­рилича на гигантски кораб.

-      Виж, Пами, виж къде отиваме. Красиииво е, нали?

След няколко минути гледката изчезна. Шофьорът бе за­вил в едно разклонение. Таксито полетя по нажежени, пусти улици, покрай мрачни тухлени постройки.

Карол се наведе напред:

-      Оттук ли се минава за центъра?

Пак никакъв отговор.

Карол потропа по плексигласа:

-      Да не сте объркали пътя? Отговорете. Отговорете!

-      Мамо, какво има? - попита Пами и започна да плаче.

-      Къде ни карате?! - изкрещя Карол.

Шофьорът не им обърна внимание - продължи да си ка­ра спокойно, да спира на всички червени светофари, без да превишава скоростта. И когато отби в пустия паркинг зад тъмната изоставена фабрика, даде мигач точно според пра­вилника за движение.

„О, не!... Не!“

Шофьорът нахлузи маска за ски и слезе. Отиде до задната врата и протегна ръка, но се подвоуми и не отвори ведна­га. Наведе се и потропа по стъклото. Веднъж, два, три пъти. Като че да привлече вниманието на гущерите в зоологичес­ката градина. Дълго време гледа майката и дъщерята; после отвори.

22.

-      Как ги вършиш тия неща бе, Сакс?

Тя стоеше до смрадливата река Хъдсън с микрофон на ревера.

-      На идване видях пристана на пожарните лодки в Ба­търи Парк. Извикаха двама водолази и пристигнаха на кея само за три минути. Човече, да беше видял само моторница­та им! Трябва някой ден да покарам и такова нещо.

Райм ѝ разказа за трупа на шофьора и липсващия му пръст.

-      Мръсник! - възкликна тя. - Този негодник ни заблуди всички.

-      Не всички.

-      Значи, Делрей знае, че съм откраднала уликите. Тър­си ли ме?

-      Каза, че се връща в управлението. Вероятно, да реши кого по-напред да арестува. Как е местопрестъплението, Сакс?