Kolekcionerut na kosti

Двадесет и трета, Двадесета, доковете на Четиридесета. Когато преминаваха през Гринуич Вилидж, един тир изско­чи от някакво разклонение точно пред тях. Вместо да натис­не спирачки, Сакс пресече осевата линия и навлезе в насрещ­ното движение. Банкс загуби ума и дума от страх, а огромни­ят камион наду клаксон и затанцува по платното.

-      Уха! - възкликна Амелия Сакс и се върна отново в своето платно.

Заговори в микрофона:

-      Повтори отново, Райм. Не чух какво каза.

-      Знам само, че е в централен Манхатън. Ще ти кажа нещо повече, когато разберем какво означава листото.

-      В Батъри Парк Сити сме.

- Двадесет минути до най-високата точка на прилива.

Може би хората на Делрей щяха да изкопчат от госпо­дин 823 точното местоположение на жертвата. Щяха да го понатиснат в някоя тъмна уличка. Ник ѝ бе обяснил, че така убеждават престъпниците да „съдействат“ на полицията. Уд­рят ги в слабините с торба ябълки. Много е болезнено. Не остават белези. Като дете не беше подозирала, че полицаите вършат такива неща. Сега знаеше истината.

Банкс я потупа по рамото:

-      Ето. Няколко стари кея.

Гнили, мръсни. Зловещи места.

Спряха, изскочиха от колата и се втурнаха към брега.

-      Райм, чуваш ли ме?

-      Казвай, Сакс. Къде си?

-      При един кей на север от Батъри Парк Сити.

-      Току-що ми се обади Лон от Ийстсайд. Нищо не е от­крил.

-      Безнадеждно е. Тук има десетина кея. После по край­брежната алея... При доковете на ферибота, пристана на Ба­търи Парк... Трябва ни цял отряд за бързо реагиране.

-      Не можем да използваме СБР, Сакс. Вече не работят с нас.

Двадесет минути до максималното ниво на прилива.

Сакс се загледа във водата. Отпусна безпомощно раме­не. С ръка върху кобура тя се втурна към реката. Джери Банкс не изоставаше.

-      Кажи ми нещо за листа, Мел. Каквото и да е, предпо­ложи нещо.

Купър премести погледа си от микроскопа към монито­ра.

В Манхатън има осем хиляди вида растения.

-      По клетките не прилича на нищо.

-      Стар е. Колко стар?

Купър отново погледна листа:

-      Мумифициран е. Бих казал, че е на стотина години, може би малко по-малко.

-      Кое растение е изчезнало от града преди сто години?

-      В такива екосистеми като Манхатън растенията ни­кога не изчезват. Винаги се появяват отново.

Нещо просветна в ума на Райм. Нещо познато му се вър­теше в главата. Чувството, че още малко и ще се сети за не­що, му бе колкото гфиятно, толкова и противно. Мисълта може би бавно щеше да се изясни в съзнанието му. А може­ше и да изчезне безследно, оставяйки усещане за нещо загу­бено.

Шестнадесет минути до най-високата точка на прили­ва...

Какво му се въртеше в ума? Райм затвори очи.

„Кей. Жертвата е под някой кей. Какво се прави на ке­йовете? Мисли! Пристан... кораби... разтоварване... стоки. Раз­товарване на стоки!“

Той отвори очи:

-      Мел, това посевна култура ли е?

-      О, по дяволите! Гледах страниците за градинските рас­тения, не за посевните.

Купър започна да натиска клавишите; минутите се стру­ваха като часове на Райм.

-      Е?

-      Чакай, чакай. Ето списъка: ечемик, овес, пшеница, ръж, синап, тютюн...

-      Тютюн! Виж това.

Купър щракна два пъти с мишката и на монитора бавно се появи картинката на растението.

-      Това е!

-      „Уърлд трейд тауърс“ - обяви Райм. - В миналото на север от тях са се простирали тютюневи насаждения. Том, дай ми книгата. Искам да видя картата от 1740 година. И съвременния план, който Бо Хауман използваше, за да озна­чи местата, на които се извършва почистване от азбеста. За­качи ги една до друга на стената.

Болногледачът откри по-старата карта в папките на Райм. Закачи двата плана на стената до леглото. По-старата, грубо скицирана схема показваше северните райони на още съвсем младия град - група постройки в долната част на острова. На­около се простираха обработваеми земи. По реката, която то­гава се е наричала не Хъдсън, а Уест Ривър, имаше три тър­говски пристанища. Райм погледна съвременния план на гра­да. Нивите, разбира се, ги нямаше, както и пристанищата от основаването на града, но точно на мястото на старите доко­ве, където се е търгувало с тютюн, се виждаше изоставен кей.

Райм проточи врат, опитвайки се да прочете името на най-близката улица. Тъкмо щеше да изкрещи нещо на Том, когато входната врата на къщата се отвори с трясък. Разнесе се звън от строшени стъкла.

Том се втурна надолу.

-      Искам да го видя! - долетя яростен глас от коридора.

-      Само... - започна болногледачът.

-      Не. Никакво чакане, нито минутка. Веднага!

-      Мел - прошепна Райм. - Прибери уликите, изключи компютъра.

-      Ама...

-      Бързо!

Райм разтърси силно глава, микрофонът падна на пода. По стълбите отекнаха стъпки.